Дейвид Балдачи: Забравените

— Защо да не мога? — изгледа го Пулър. — Вече си бил там и си прекарал добре, нали? Получил си всичко, което искаш. Поправка: когото искаш…

— Не можеш!

— Сигурен ли си за този наш приятел, Мечо? — извърна се към едрия мъж Пулър.

— Абсолютно.

— Какво ще му се случи в България?

— И ние имаме правосъдие, което действа като вашето тук.

— А имате ли смъртно наказание?

— Имаме по-лошо.

— По-лошо ли? Какво?

— Ще му се наложи да живее на едно място в България, където никой не иска дори да припари. Ще прекара остатъка от живота си там. Ще работи всеки ден и всяка минута, година след година, докато падне мъртъв. Ние, българите, сме безпощадни към хората, които са ни наранили.

Лампърт направи опит да се надигне до седнало положение.

— За бога, Пулър! — извика той и изплю кървава храчка. — Не можеш да допуснеш това! Ти си ченге, имаш своите задължения! Не можеш да ме предадеш в ръцете на един чужденец! Това означава отвличане на американски гражданин! Аз съм добросъвестен данъкоплатец. Аз плащам шибаната ти заплата, Пулър! Ти работиш за мен!

Пулър не обърна внимание на тази тирада и отново се извърна към Мечо.

— Искаш да кажеш, че твоят приятел ще го направи безплатно, така ли? Защо?

— Не съвсем безплатно. Обещах му нещо, но все още нямам представа откъде ще го взема. Дори не съм сигурен за какво става въпрос.

След тези думи Мечо накратко описа молбата на приятеля си.

— Всичко е наред — усмихна се Пулър и стрелна с поглед Лампърт. — Знам за какво говориш.

Мечо беше изненадан, но в очите му проблесна надежда.

— Можеш да ми го намериш?

— Мога — кимна Пулър.

Панама Сити, Флорида, е любимото място за пролетната ваканция на поколения студенти.

А пристанището на Панама Сити е с лесен достъп до Мексиканския залив посредством петнайсеткилометров канал.

Тук презокеанските лайнери разтоварват своите туристи.

Тук акостират и търговските кораби, които докарват чуждестранни стоки в Америка и изнасят американската продукция по света.

Едно оживено място, включително и нощем.

Изправен на кея с кашон в ръце, Пулър наблюдаваше пристанищните кранове, които пъргаво товареха контейнери на металната палуба на голям търговски кораб с някакво непонятно, изписано на кирилица име.

В един момент на борда се появиха трима души, които носеха голям дървен сандък. Двама отпред, един отзад.

Този отзад беше Мечо. Чист и спретнат след битката в имението на Лампърт, с превързани рани, които почти не си личаха под дрехите.

В сандъка лежеше Питър Джей Лампърт. Овързан здраво, с лепенка на устата, упоен.

Щеше да се събуди след около шест часа, когато корабът щеше да е навлязъл дълбоко в залива и заобикаляйки най-южните части на Флорида, щеше да поеме дългото си пътуване през Атлантика със средна скорост от около десет възела в час. Около месец по-късно, преодолял приблизително седем хиляди и шестстотин морски мили, той щеше да пристигне в България.

Озовал се веднъж на българска земя, Лампърт нямаше да я напусне никога повече.

Сандъкът беше надеждно закрепен на борда и Мечо тръгна обратно по трапа, следван от някакъв невероятно як мъж. Дебелият му врат с изпъкнали вени беше с размерите на нормално мъжко бедро, а под навитите ръкави на ризата му се виждаха огромни лапи. Носеше капитанска шапка, а от устата му стърчеше голяма пура.

Двамата спряха на крачка от Пулър.

Мечо представи непознатия като свой приятел и капитан на кораба.

Очите на едрия мъж одобрително пробягаха по фигурата на Пулър.

— Мечо твърди, че имаш нещо за мен — изрече той.

— Десет бутилки — кимна Пулър и му подаде кашона.

Капитанът вдигна капака и надникна.

На лицето му изгря широка усмивка. Той прегърна кашона като бебе и внимателно го понесе обратно по трапа.

— Какво представлява този трийсетгодишен „Макалан“? — попита Мечо.

— Шотландско уиски — отвърна Пулър. — Изключително качество.

— Наистина ли е трийсетгодишно?

— Така казват.

— Как успя да го намериш?

— Наречи го малък подарък от многоуважаемия мистър Питър Лампърт.

— Взел си го от имението му? — зяпна от изненада Мечо. — Ченгетата не бяха ли там?

— Бяха, но гледаха на другата страна.

Мечо протегна ръка и Пулър я стисна здраво.

— Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

— Надявам се да откриеш сестра си.

— Ще я търся, докато съм жив — бавно изрече Мечо.

— Е, поне няма вече да търсиш Лампърт.