Дейвид Балдачи: Забравените

Направи знак на един боец, който слезе от хеликоптера.

— Сержант, аз съм старши военен следовател Джон Пулър — представи се той и показа значката си. — Тази жена ще остане под контрола на армията, докато бъде предадена на местните власти.

— Слушам, сър.

Сержантът насочи оръжието си към Ландри.

Разнесе се някакъв шум.

Пулър рязко се обърна. Помисли си, че това е Лампърт, който се опитва да използва суматохата, за да изчезне.

Но не беше Лампърт, а Мечо. Той тичаше с всички сили към рампата, която водеше към кея.

Пулър моментално се досети кого преследва. Питър Лампърт.

И хукна след него.

Лампърт тичаше колкото го държат краката. Едно нелеко упражнение, защото ръцете му бяха на гърба, оковани с белезници. Беше в добра форма, но не и за бой. Никога през живота си не беше докосвал огнестрелно оръжие. За това си имаше други хора. И никога не беше бягал, за да спасява живота си.

И сега си плащаше.

Стрелбата беше стихнала. Чуваше се само грохотът на прибоя.

Яхтата беше закотвена на около петстотин метра навътре в морето.

Той със сигурност щеше да оцелее за нов живот.

Но не и в тази страна.

И бездруго тук беше започнало да му омръзва.

Притисна лявата си ръка към мястото на гърба, където го прониза болка, и продължи да тича към кея.

Шестметровата лодка беше там и го чакаше.

Вече можеше да види и закотвената яхта.

Беше убеден, че ще успее да стигне до нея с лодката. След като Ландри се беше добрала чак до нефтената платформа по време на буря, значи и той щеше да се справи тук, при значително по-спокойно море.

На борда имаше нож, с който можеше да пререже пластмасовите белезници. Останалото беше лесно. Лодката беше солидна, а вълните намаляваха със стихването на вятъра. Да, щеше да се справи…

Видя я, когато стигна на няколко крачки от пристана.

Отначало не разбра какво е това пред очите му.

Но после му светна.

Насреща му се издигаше конусовидната кула на подводница.

Подводницата на Рохас. Онази, за която беше споменал по време на срещата им на яхтата. И която можеше да побере много хора.

Едва сега разбра как се бяха появили стрелците в имението му. Под вода.

Използването на лодката ставаше проблематично. Ами ако тръгнеха да го преследват? Морето все още беше бурно. Подводницата лесно можеше да преобърне лодката. И той щеше да се удави.

Спря на място, продължавайки да притиска ръка в ребрата си. Трябваше да бе тренирал повече. Но проблемът беше там, че основната му тренировка беше сексът. Огледа се. Отчаяно се нуждаеше от друг път за бягство.

Но какъв, след като нямаше да е с лодката?

Пътят от и към имението отпадаше. От там вече долиташе приглушен вой на сирени.

Закрачи успоредно на брега, мислейки напрегнато.

Трябваше да има и друг начин.

Може би все пак щеше да се наложи да рискува с лодката. Тя би трябвало да е по-маневрена от подводницата, нали?

Не знаеше дали е така, но просто не можеше да се сети за алтернатива.

После, буквално пред очите му, подводницата започна да се потапя. Смаляващата се кула бързо се насочи към открито море.

Може би и те бяха чули сирените. Или бяха разбрали, че нещата се развиват зле, и просто се оттегляха.

Но причините нямаха значение. Важен беше шансът.

Изработен от солидна стомана, корпусът на „Лейди Лъки“ нямаше проблеми с бурното море. Лампърт вече беше прекосявал Атлантическия океан с яхтата си. В международни води щеше да се чувства много по-спокоен. Ландри и останалите със сигурност щяха да дадат показания в полицията, но за това се изискваше време. Както и за издаването на съдебни заповеди за обиск и прочие. Когато полицията се сдобиеше с всичко това, той щеше да бъде далече.

После чу стъпки и се обърна. Видя кой се приближава към пристана и хукна с всички сили към скъпоценната лодка, която щеше да го изведе в открито море.

Лицето му беше разкривено от ужас, сякаш беше видял Сатаната.

В известен смисъл беше така.

Пулър изравни крачка с Мечо, който дори не го погледна, концентрирал цялото си внимание върху Лампърт пред тях.

Двамата тичаха с тренираната лекота на професионални бойци. Тоест не като за рекорд, а с плавни движения, осигуряващи максимален резултат при минимални усилия. Често им се беше налагало да тичат по време на бой. Движещите се мишени имаха по-големи шансове за оцеляване в сравнение с неподвижните.

Продължаваха напред рамо до рамо. Разстоянието до целта се скъсяваше. В последния момент Пулър се откъсна напред и скочи върху беглеца.