Дейвид Балдачи - Забравените

Пазачът я изгледа така, сякаш е дрогирана.

— Вие му зададохте въпрос?! — троснато попита той. — Защо?

— За да получа отговор — сбърчи вежди тя. — Остави го на мира!

— Много добре, госпожице Мърдок. Исках само да се уверя, че всичко е наред. Това ми е работата.

— Всичко е съвсем наред — натъртено го увери тя.

Изчака пазачът да се отдалечи, обърна се и подхвърли:

— Името ми е Кристина, Мечо. Приятелите ме наричат Криси. Беше ми приятно, че си поговорихме.

Той остана загледан след нея. В един момент тя се обърна, усмихна му се и леко помаха.

В усмивката й имаше нещо многозначително. Сякаш знаеше, че я е видял в онази деликатна поза в компанията на Лампърт. Но изобщо не й пукаше. Дори обратното — сякаш това й беше донесло допълнително удоволствие.

Каква привлекателна жена, рече си той. Много красива.

Дълбоко в съзнанието му се появи надеждата, че няма да се наложи да я убие.

Пътуването до военноморската база „Еглин“ продължи около трийсет минути. Сакът беше там, където трябваше да бъде. Пулър разписа необходимите документи, натовари го в колата и потегли обратно за Парадайз. По пътя мина през Дестин, непосредствено покрай високия блок, в който живееше Ландри.

Това го подсети, че все още не си е намерил хотел или квартира.

Пристигна в Парадайз малко преди пладне.

Градчето не му беше липсвало дори за минута.

Отби се в погребалната агенция „Бейлис“ да погледне още веднъж тялото на леля си.

От там подкара направо към дома й. Слънцето беше високо в небето, времето беше горещо, а влагата във въздуха толкова висока, че и най-малкото движение водеше до обилно изпотяване. Но Пулър не обръщаше внимание на всичко това просто защото беше прекарал по-голямата част от живота си в подобна, а дори и по-силна жега.

Влезе в къщата, използвайки ключовете, които беше получил от адвокат Мейсън. Вече можеше да проведе истинско разследване, тъй като най-после разполагаше със специализирано оборудване.

Извади необходимите пособия и се залови за работа. Внимателният оглед стая по стая му отне малко повече от пет часа.

Не откри абсолютно нищо.

Единствените пръстови отпечатъци в къщата бяха на леля му. Те бяха причината да се отбие в погребалната агенция — трябваха му референтни проби от пръстите на Бетси Саймън.

Липсваха следи от насилствено проникване, нямаше признаци за борба.

В килера до малкото перално помещение откри кашон със стари албуми. Прегледа няколко, а след това пъхна кашона в сака си. Щеше да се занимае с тях по-късно.

Прехвърли се в задния двор и проследи вероятния път на Бетси от къщата до фонтана. Отпусна се на колене и внимателно огледа парапета, разместените камъни под водата и дупките в тревата, оставени от проходилката. Ако тялото на леля му беше все още тук, вероятно веднага щеше да разбере, че нещо не е наред, но сега нямаше тази възможност.

Усети нечий поглед и се обърна. Сладкиша надничаше над оградата.

— Пораснал ли си? — попита Пулър.

— Не, стъпил съм на един сандък — отвърна съседът. — Какво правиш?

— Задоволявам любопитството си.

— Мислиш, че е убита, нали?

— А ти какво мислиш?

Старецът прие въпроса с видима тревога.

— Нямам мнение — бързо отвърна той. — Отначало мислех, че е нещастен случай, но явно не съм знаел какво да търся.

— Аз пък знам какво да търся, ама не го намирам.

— Говори ли с Мейсън?

Пулър се изправи и тръгна към оградата. Стъпилият на сандъка възрастен мъж се оказа на едно ниво с него.

— Говорих — отвърна той. — Беше много любезен. Какво знаеш за него?

— Добър адвокат е. Както вече ти казах, той се грижи и за моите имуществени дела. По принцип има много клиенти в града.

— А познаваш ли го в личен план?

— До известна степен. Но не сме близки.

— Чу ли за труповете, изхвърлени от океана?

— Да, семейство Стороу — тъжно отвърна Сладкиша. — Добри хора, познавах ги и двамата. Питам се какво, по дяволите, се е случило.

— Полицията разследва.

— Във вестника нямаше много подробности. Да знаеш нещо повече?

— Дори да знаех, нямаше да ти кажа.

— Нима работиш с полицията? — вдигна вежди Сладкиша.

— Не. Предпочитам да работя сам. Но по принцип не съм много словоохотлив, когато става въпрос за такива неща.

Старецът протегна шия към фонтана зад гърба му.

— Още ме побиват тръпки, като си помисля как е умряла. Горката жена — промърмори той.

— Май трябва да се заема с уреждането на погребението — въздъхна Пулър, макар че нямаше никаква представа какво се прави в подобни случаи.