Дейвид Балдачи - Забравените

— Добре, Пулър. Хубаво е, че защитаваш приятелите си. Но за твоя информация госпожица Крейг е временно отстранена от служба и я очаква разследване.

Мамка му, скръцна със зъби Пулър.

— Съжалявам да го чуя, сър.

— Тя съжалява повече. Но сега става въпрос за теб.

— Слушам ви, сър.

— От ОКР ме информираха, че в момента си в платен отпуск, Пулър.

— Точно така, сър.

— Това се случва веднага след твоя успешна мисия в Западна Вирджиния, благодарение на която страната е избегнала огромна опасност.

Пулър не каза нищо.

— Останах с впечатлението, че твоите хора са склонни да си затворят очите за нарушението ти, но това никак не ми харесва. Всички военнослужещи трябва да се подчиняват на еднакви стандарти, прав ли съм?

— Прав сте, сър.

— А какви са тези стандарти?

Пулър изпита чувството, че отново са го върнали в тренировъчния лагер.

— Най-високите възможни, сър — машинално отвърна той.

— Но в твоя случай не се забелязва подобно нещо, Пулър. А по-скоро обратното.

— Да, сър.

— В такъв случай бъди мъж и пристигай тук, за да поемеш лично вината си.

Пулър неволно се възхити на начина, по който полковникът успя да го притисне в ъгъла.

— С удоволствие бих го сторил, сър, но само след като приключа задачата си тук.

— За каква задача говориш, по дяволите? — недоволно изръмжа полковникът.

— Свързана е с леля ми.

— С леля ти? Какво, по дяволите, се случва с леля ти?

— Това се опитвам да открия, сър.

— А защо не я попиташ?

— Защото е убита, сър.

— Леля ти е убита? — скептично повиши глас Уолмси. — Затова ли поиска сака си? Тя служи ли в армията?

— Не, сър.

— В такъв случай не те разбирам, Пулър. Нима си намислил да проведеш разследване, за което нямаш заповед?

В този момент търпението на Пулър се изчерпи. Не му беше в природата да влиза в конфликт с висшестоящ офицер, но явно паузата в службата беше притъпила професионалните му инстинкти. А може би предпочиташе да мисли така.

— Разрешете да поясня, сър. Леля ми написа едно писмо до баща ми, който от известно време лежи в болницата за ветерани. В него тя твърди, че се страхува от подозрителните неща, случващи се около нея. Баща ми ме помоли да проуча за какво става въпрос и това е причината за появата ми тук. Но заварих леля си мъртва и подозренията ми се засилиха.

— Баща ти е в болницата за ветерани? — попита с променен глас Уолмси.

— Да, сър. Не се чувства особено добре там, но се държи. От време на време си въобразява, че все още командва Сто и първа.

В слушалката настъпи тишина.

— Генералът легенда Джон Пулър е твой баща? — обади се най-сетне Уолмси.

— Да, сър. Аз съм Джон Пулър-младши.

— Това не ми беше докладвано, но Бог ми е свидетел, че не знам защо.

Пулър беше сигурен, че някой от помощниците на Уолмси здравата ще си изпати.

— Името на баща ми не би трябвало да се замесва в този случай — твърдо рече той.

— Прав си, не би трябвало — отвърна с нестабилен глас полковникът.

— Работата е там, че леля ми беше единствената му сестра, малко по-голяма от него. Вие имате ли братя и сестри, сър?

— Две по-големи сестри. Отлично знам колко специално е отношението към малките братя.

— Аз само съм чувал, сър.

Настъпи още една продължителна пауза.

— Виж какво можеш да направиш във Флорида, агент Пулър — обади се най-сетне полковникът. — По-късно отново ще се върнем на проблема.

— Благодаря ви, сър. А госпожица Крейг?

— Не се безпокой за нея. Приемам твърденията ти, че не е била запозната и не е извършила нищо нередно. Още днес ще я върна на работа.

— Оценявам решението ви, сър.

— Предай на баща си, че го поздравявам и му желая бързо възстановяване.

— Непременно, полковник. Благодаря. — замълча за момент, после добави: — Все пак няма ли шанс да проверим онзи регистрационен номер?

Но линията вече беше прекъснала.

По всичко личи, че едва ли мога да разчитам на помощ от армията, помисли си Пулър, докато крачеше към тахото.

Предстоеше му кратко пътуване до военновъздушната база, за да прибере служебния си сак.

По врата му се стичаше пот.

В осем сутринта температурата надхвърляше двайсет и осем, а той работеше вече цял час, без да спира. Но според прогнозите по-късно през деня живакът щеше да надхвърли трийсет и осем.

Пак беше в онази къща. Беше подочул, че прилежащият към нея терен е толкова обширен, че се нуждае от всекидневна поддръжка, и направи така, че да го включат в групата. Това му струваше обещания и дребни подкупи на хора, които изобщо не се интересуваха защо иска да работи точно там. За тях беше достатъчно да получат някаква изгода, а когато ставаше въпрос за бедняци, бартерът бързо се превръща в начин на живот. Повечето подозираха, че той иска това място просто защото е решил да обере къщата, но в техните очи това беше съвсем нормално. От богатите трябваше да се краде, защото те имаха всичко. Достатъчно беше да напечатат още малко пари.