Дейвид Балдачи - Забравените

— Добре, отивай да спиш — кимна Пулър.

Тя се обърна и влезе вътре. След малко вратата на спалнята й щракна и настъпи тишина.

Пулър продължаваше да гледа океана, изпитвайки чувството, че от тази височина се вижда целият свят. Но в момента единственото му желание беше да прозре истината за убийството на леля си.

До слуха му достигна шум от течаща вода. Представи си как Ландри стои под душа, преди да се пъхне между чаршафите. Очевидно беше дискретна жена, която не обичаше да споделя мислите, които я вълнуват. Интересна личност. После той отново си напомни, че е тук едва от дванайсет часа, но въпреки това се беше запознал с цял куп „интересни личности“.

Шумът от течащата вода спря. Вратата на душкабината леко изсъска. Започна да брои секундите наум, отчитайки времето за обличане и приготовленията преди лягане. После долови лекото проскърцване на пружината.

Погледна часовника си. Наистина беше много късно. А за него още по-късно, защото вътрешният му часовник показваше, че е изгубил един допълнителен час.

Влезе вътре. Климатикът работеше, но въпреки това в апартамента беше доста по-топло, отколкото навън.

Насочи се към стаята за гости. Внимателно затвори вратата, свали дрехите си и остана само по зелените армейски боксерки. После се мушна под хладните завивки и пъхна пистолета под възглавницата си. Ритуал, който явно щеше да спазва, докато е жив. Така ставаше с всеки, който е изпълнявал мисии в Близкия изток.

Там никога не знаеш кой е приятел и кой враг. Всеки ден са различни. Вчерашният приятел се превръща във враг и обратното. Объркване, което не е добро, когато става въпрос за живот и смърт.

Мислите му се насочиха към гиганта. Тази вечер той се прояви като негов приятел. Но дали и утре щеше да е такъв? На пръв поглед нямаше нищо общо с причините за появата му тук, но това можеше да се промени. По време на неотдавнашната си мисия в Западна Вирджиния беше открил, че много хора се оказаха не такива, каквито изглеждат. И поддържаха помежду си абсурдни наглед връзки, които впоследствие се оказаха напълно обясними.

Разкърши врат и чу пропукването на прешлените си. Протегна дългите си крака, затвори очи и заспа. Надяваше се, че ако сънува нещо, то няма да има връзка с пребиваването му в Парадайз.

Подобно на Ландри, той също предпочиташе тукашната гледка.

Черил Ландри стана точно в шест нула-нула.

В шест и десет вече беше облечена с плътно прилепнали сърфистки шорти, горнище на бански костюм и тениска с къс ръкав. Нахлузи джапанките, грабна хавлията и отвори вратата на спалнята. Пулър седеше зад малката кръгла маса в кухнята с вестник в ръце. Пред него имаше голяма чаша с кафе. Беше с работно облекло, което в неговия случай означаваше черни къси панталони, зелена армейска фланелка и маратонки.

Обърна се и очите им се срещнаха.

— Искаш ли малко кофеин, преди да скочиш във водата? — попита той и вдигна чашата си.

— Не, благодаря. Опитвам се да намаля кафетата. — Тя прекоси дневната, излезе на терасата и нарами дъската за гребане.

— Аз също — отвърна Пулър. — Отдавна се каня да мина на билков чай.

— Наистина ли?

— Доказано е, че кофеинът влияе върху точния прицел. Достатъчна причина за пълната му забрана в армията. Разбира се, това никога няма да стане. Кафето отдавна се е превърнало в част от армейското ежедневие. — Той вдигна вестника и добави: — Надявам се, че нямаш нищо против. Беше пред входната врата.

— Никакъв проблем. Получавам го, защото е безплатен, но не го чета. Свикнала съм с новините онлайн.

Пулър сведе поглед към заглавията на първа страница, където имаше снимки на господин и госпожа Стороу.

— Отделили са много място на двойното убийство — отбеляза той.

— Надявам се, че това не означава организирана кампания срещу Парадайз с цел отмъкване на туристите — отвърна тя.

— Толкова ли е голяма конкуренцията?

— О, да. Когато нещата опрат до доларите на туристите, всичко е позволено.

Пулър стана, изплакна чашата си и я сложи в съдомиялнята.

— Идваш ли на плажа? — попита тя.

— Мисля да потичам, докато ти се занимаваш с това нещо — отвърна той и махна към червеното парче пластмаса в ръцете й.

— Това е дъска за гребане — отвърна тя, очевидно изненадана от невежеството му. — Даже можеш да легнеш върху нея и да гребеш с две ръце.

— Бях сигурен, че е нещо такова — промърмори той.

— Много хора ги използват. Явно не ходиш често на плаж.

— Явно.