Дейвид Балдачи - Забравените

— Това ми звучи като план — съгласи се Робърт. — Но си пази гърба, Джон. Не забравяй, че практически си сам и не знаеш на кого да вярваш. А аз оставам с чувството, че имаш основателни причини да не се доверяваш на повечето хора около теб.

— Добър съвет, Боби.

— А как е къщата?

— Какво?

— Къщата на леля Бетси. Как изглежда?

— Хубава е. Съвсем близо до морето.

— Няма ли да се преместиш в нея, след като вече е твоя?

— Съмнявам се.

— Стига де! Куп хора мечтаят да се заселят във Флорида.

— Честно казано, Парадайз се оказва прекалено опасен за вкуса ми.

След тези думи Пулър прекъсна връзката и се съсредоточи в шофирането.

Апартаментът на Ландри се намираше на десетия етаж на 20-етажна сграда, разположена на няколко крачки от плажа. Всъщност предната част на парцела беше плажът. Пулър я последва в подземния гараж и паркира редом с нея. После преметна през рамо сака с личните си вещи и двамата тръгнаха към асансьорите.

— Хубаво място — каза той.

— Аз го харесвам. Тук живеят всякакви хора — и стари, и млади.

— А плажът е на две крачки — добави той. — Това не е случайно, нали?

— Падам си по водните спортове — призна Ландри.

— По какво друго си падаш?

Асансьорът издаде мелодичен звън и вратите се отвориха.

— По спортната стрелба. И залавянето на престъпници.

Влязоха в кабината.

— Тези неща не се изключват взаимно, нали?

Вратите се затвориха.

— Надявам се, че не.

Слязоха на десетия етаж и той я последва по вътрешен коридор, покрит с мраморни плочки в зашеметяващо ярки цветове. Тя спря пред номер 1017 и извади връзка ключове.

Влязоха и Пулър затвори вратата след себе си.

— Разполагам със стая за гости с отделна баня — каза Ландри и махна наляво. — Там е кухнята. Хладилникът е зареден. Аз не си падам много по готвенето, но ти си свободен да използваш въображението си. Насреща е терасата. Гледката към залива е страхотна. Има и перално помещение, което също е на твое разположение.

— Това е добре — кимна Пулър, хвърли сака си на леглото в стаята за гости и се върна обратно.

Обзавеждането изглеждаше сравнително ново и издаваше добър вкус. Нямаше нищо общо със спартанския му апартамент в Куонтико, но иначе приличаше на безлична стая в студентско общежитие.

Плъзна встрани вратата на малката покрита тераса и излезе навън. На тази височина вятърът беше доста силен, напоен със солената миризма на океана.

На терасата имаше шезлонг, малко барбекю и кръгла градинска масичка, отрупана с книги. На една от стените беше опрян сърф, а до него имаше издължено парче пластмаса, оборудвано с гребло.

На малкия простор съхнеха няколко чифта бански, прикрепени с щипки. Пулър ги огледа за момент, после насочи поглед към океана. Ландри се появи зад него, събра банските и ги внесе вътре.

— Значи наистина се занимаваш с водни спортове — подхвърли той и се облегна на перилата.

— Когато живееш на такова място, би било глупаво да не се възползваш.

— От Дестин ли си?

— Не, от Маями. Преместих се тук преди пет години.

— Защо? Доколкото съм осведомен, Маями е чудесно място за млади хора.

— Възможно е, но не за всички млади хора. На мен не ми допадаше. Израснала съм там, познавам го до болка. Нищо ново. На всичкото отгоре става все по-пренаселено. Реших, че Емералд Коуст е по-подходящ за мен. Въпреки че някои хора го наричат „Селската Ривиера“…

— И стана ченге — отбеляза той.

— Винаги съм го искала. Баща ми беше следовател в Маями. Израснала съм сред ченгета и харесвах това, което виждах. Постъпих в тамошната полиция. Баща ми се надяваше и брат ми да направи същото, но неговата голяма мечта беше армията.

— Баща ти съжалява ли, че си се преместила тук?

— Ако беше жив, сигурно щеше да съжалява. Но някакъв друсан психар се погрижи това да не се случи.

— Моите съболезнования. Но следователите рядко си отиват по този начин. По принцип се появяват след престъплението.

— Тогава не е разследвал нищо. Пиел си питието в някакъв бар като обикновен гражданин. Психото се развилнял, а татко се опитал да го озапти. За съжаление, не се получило.

— А майка ти?

Тя го погледна и поклати глава.

— Мисля, че ти разказах достатъчно за себе си.

— Не те разпитвам. Просто поддържам разговора.

— Няма нужда. Чувствам се прекрасно и когато мълча.

— Всъщност и с мен е така.

— Умирам за сън и мисля да си лягам. Сутринта ще закусваш без мен. Ставам рано и отивам на плажа, а после съм във фитнеса. Ако искаш, можеш да се включиш. След това тръгвам за работа.