Дейвид Балдачи - Забравените

Той беше просто човек, който работи за другите. Плащаха му толкова, колкото да не умре от глад. Първата контузия или трудова злополука като нищо щеше да го превърне в бездомник.

Оглеждайки хората от работната група, той всъщност оценяваше не своето положение, а тяхното. За него парите не означаваха нищо. Беше тук, защото си имаше причини. Щеше да си тръгне веднага след като изпълнеше това, което беше намислил.

Освен ако не го убиеха. В такъв случай щеше да остане завинаги в Парадайз.

Той избърса потта от очите си и започна да подрязва живия плет, защото собствениците не търпяха стърчащи клончета. Но мислите му бяха насочени към онова, което се бе случило на плажа през миналата нощ.

Тези хора бяха изгубени завинаги. Всичко беше приключило за тях още в момента, в който ги бяха прибрали. Пътуването с кораби и камиони беше едно от последните им развлечения, преди да бъдат подети от дългата верига на робовладелците.

Крепостничество.

Нямаше никакво значение дали се случва през шестнайсети или двайсет и първи век.

Той щракаше с ножицата и обмисляше следващите си стъпки.

Вдигна очи от горната част на храста и огледа къщата. На кръглата павирана алея беше паркирано същото мазерати. Очевидно младата двойка беше останала да пренощува. А и защо да напускат това прекрасно място, след като не им се налагаше? Задавайки умели въпроси на едно момиче от вътрешната прислуга, излязло навън да прибере пощата, той научи, че обслужващият персонал в къщата се състои от десет души. Камериерки, майстор-готвач, иконом и още двама-трима обща прислуга, които получавали смешно ниски заплати, но в замяна на това живеели безплатно в определената за тях пристройка към внушителната сграда на брега на Емералд Коуст.

Фамилията на собствениците се състояла от четирима:

Банкомата, тоест мъжа.

Разглезената втора съпруга.

Още по-разглезеното синче от първата.

Тъщата.

Банкомата наближаваше четирийсет, сравнително млад, за да натрупа толкова голямо богатство. Прислужничката не каза как го е спечелил, а и той не попита.

Защото вече знаеше.

Втората съпруга, доскорошна манекенка, била на двайсет и няколко години, много запалена по шопинга.

Синът на Банкомата и доведен син на втората съпруга бил на седемнайсет и учел в частен пансион в Кънетикът. Вече успял да се включи в първата десетка на отличниците, но това се дължало по-скоро на щедрите дарения на баща му, отколкото на умствените му способности. Бил си у дома за лятната ваканция и убивал времето си с игра на поло, шофиране на собственото си порше и забивки с неизбежния контингент мацки, чиято единствена цел в живота била един ден да живеят в подобно имение и да имат лична прислуга.

Всичко това той беше научил още преди да дойде насам.

Майката на втората съпруга живеела в разкошната къща за гости и по всеобщо мнение била страшна кучка.

Френските прозорци в задната част на резиденцията се плъзнаха встрани и на поляната се появи жената, която беше зърнал край басейна предишния ден. Носеше къса бяла пола, под която се виждаха стройни загорели бедра. Беше със светлосиня блуза и сандали с високи токчета. Косата й се спускаше по раменете. Изглеждаше доста елегантна за този ранен час. Може би имаше среща.

Жената прекоси ливадата и изчезна в къщата за гости.

Френските прозорци се отвориха още веднъж, пропускайки един мъж.

Около метър и осемдесет, строен и здрав, със загорели мускулести крака под късите бели панталони. Кожените му мокасини изглеждаха скъпи и несъмнено бяха такива. Също като светлосинята риза с дълъг ръкав, марка „Бугачи“, която падаше свободно — сякаш за да покаже, че въпреки огромното си богатство той е един съвсем обикновен човек, който обича да се носи небрежно. Кестенявата му коса беше леко посребрена на слепоочията.

Мъжът също прекоси ливадата и влезе в къщата за гости.

Той добре знаеше кой е този мъж. Банкомата. Собственикът на огромното имение и всичко в него.

Името му беше Питър Джей Лампърт.

Той беше натрупал и изгубил няколко милиарда като управител на голям хедж фонд — създаден, естествено, със средствата на хората, които му бяха поверили парите си. След това беше натрупал друго огромно състояние, за да си купи тази резиденция и още куп скъпи играчки, но беше забравил да компенсира загубите на клиентите си.

За това са измислени фалитите, беше отвърнал той на журналистически въпрос не изпитва ли угризения, че е разбил живота на хиляди хора.