Дейвид Балдачи - Забравените

Приклекна сред хилавата растителност на пясъчните дюни и насочи вниманието си към пътя, по който беше дошъл. Не след дълго чу скърцането на спирачки и затръшването на автомобилни врати.

Приклекна още по-ниско, премести се няколко крачки наляво и легна по корем. Очите му се заковаха върху голям камион и два джипа, които бяха спрели на асфалтираната отбивка. Трима мъже стояха край отворената задна врата на камиона, а други двама крачеха по пътеката, водеща към плажа.

Вероятно са въоръжени и готови да използват оръжието си, прецени той. Проследи ги с поглед, докато стигнаха до водата.

Единият извади фенерче и започна да сигнализира. От морето му отговориха. Няколко минути по-късно се долови бръмченето на извънбордов двигател, което бързо се усилваше. Не след дълго от мрака се появи десетметрова надуваема лодка с твърди бордове — от онези, които специалните части на морската пехота използват за своите операции. Беше черна и почти невидима в тъмния океан.

На няколко метра от брега кормчията изключи двигателя и носът на лодката леко заора в пясъка.

Двамата посрещачи нагазиха във водата и започнаха да смъкват хората. Бяха общо двайсет души, завързани с въже един за друг, с лепенки на устата. Много от тях бяха деца.

Някои бяха облечени с червени тениски, а останалите — със сини или зелени. Това не беше случайно. Цветовете определяха крайната дестинация на пленниците. Преобладаваше зеленият цвят. Той не се изненада, защото добре знаеше какво означава цветовата маркировка. Изборът на зелено съвсем не беше случаен.

По принцип червеното и синьото също струваха нещо, но истинските пари идваха от зеленото.

Двойката посрещачи отдалечи групата от водата и я насочи към дъсчената пътека. Няколко минути по-късно хората бяха натоварени в камиона.

Кормчията включи на заден ход. Лодката се отдалечи от брега, направи плавен завой и потегли обратно. В същото време от мрака изплува още една, която повтори процедурата — изключи двигателя, опря нос в пясъка и разтовари каргото си. Това се повтори още два пъти. След оттеглянето на последната лодка хората бяха наблъскани в покрития камион. Вратата се затръшна и заключи, двамата посрещачи скочиха в кабината и камионът потегли, следван на близко разстояние от двата джипа.

Той остана на пясъка. Очите му проследиха автомобилите, които бързо се отдалечаваха на запад. После се обърна към морето. Ръмженето на последния извънбордов двигател бързо заглъхваше и скоро изчезна.

Зае се да пресмята. Четири лодки с общо осемдесет пленници, прехвърлени на брега за по-малко от десет минути. Това беше времето, за което осемдесет човешки същества се прехвърлят от точка А до точка Б. Четирийсет от тях зелени, останалите сини и червени, приблизително поравно.

Току-що пред очите му се беше осъществила нелегална сделка за милиони долари.

Нямаше представа къде ще ги откара камионът. Знаеше, че гумените лодки ще бъдат прибрани на по-големия кораб, който дебнеше някъде там като огромна бяла акула. А след това щеше да се прибере в базата си, за да повтори операцията на следващата нощ. В края на краищата това си беше голям бизнес. И както при всеки бизнес, основната цел беше печалбата. За да се получи тази печалба, стоката трябваше да се продаде по най-бързия начин, на добра цена, но отчитайки и интересите на купувача.

Разбира се, пленниците биваха експлоатирани по най-брутален начин, принуждавани да вършат опасна и незаконна дейност. За съжаление, това ставаше възможно поради равнодушието на голяма част от международната общност.

Но той не беше част от така наречената „международна общност“. Беше просто отделен индивид, който отказва да е равнодушен.

Целта на тази нощна операция беше да засече търговците на хора и да събере ценни данни за тяхната дейност. Много скоро тези ценни данни щяха да се превърнат в конкретни действия. Искаше му се това да стане още тази нощ, но крайният резултат нямаше да бъде задоволителен. Вероятно щеше да избие контрабандистите на жива плът и да освободи техните жертви, но това щеше да означава край на надеждите му да постигне истинската си цел. Другият вариант беше да го застрелят и да хвърлят трупа му в океана.

Той се надигна и тръгна по крайбрежната ивица. След километър и половина стигна до скутера си, възседна го и се прибра в „Сиера“. Не му беше останало много време за сън, а и едва ли щеше да спи спокойно. Гледката на завързаните с въжета хора щеше да остане запечатана в съзнанието му вероятно много дълго. Тези хора заслужаваха някой да се погрижи за тях, но той искаше нещо повече.