Дейвид Балдачи - Забравените

„Оная, синята“ се оказа паянтова сграда със синя тента отпред. Нещо като пансион на два етажа с по четири стаи, ограден с дървена веранда.

Пулър изкачи стълбите и почука на най-близката врата. Не се случи нищо. В момента, в който понечи да се прехвърли на следващата, вратата се отвори и на прага се появи Диего.

От начина, по който вдигна глава да го погледне, стана ясно, че нещо не е наред.

— Какво има, Диего?

В следващия миг забеляза някакво движение зад гърба на момчето и бързо получи отговор на въпроса си.

Исабел и Матео стояха един до друг в стаята с подути физиономии. Някой ги беше използвал за боксови круши. Матео едва чуто подсмърчаше, а Исабел мълчеше. Гледаха го враждебно.

— Да не са ти брат и сестра?

— Братовчеди са ми — отговори Диего.

— Всички живеем при баба — поясни Исабел и направи крачка напред.

— А тя къде е?

— На работа — рече Диего. — Бачка в кухнята на един крайбрежен ресторант. Казва се „Клипър“.

— Готвачка ли е?

— Не, чистачка.

— Кой ви причини това? — попита Пулър и махна към обезобразените лица на братовчедите.

— Познай — горчиво отвърна Исабел.

— Извинявай, но трябваше да се намеся — въздъхна Пулър. — Не можех да им позволя да направят това, което бяха намислили.

— Защо? И друг път ми се е случвало.

— Ти не си puta ! — гневно я изгледа Диего.

— А може би съм — отвърна тя.

— Не, не си — намеси се Пулър. — Със сигурност не искаш да поемеш по този път!

— Да бе, как ли пък не. Може би ще постъпя в колеж и ще уча за доктор!

— Защо не? — изгледа я Пулър.

— Абе ти на коя планета живееш? — язвително отвърна момичето.

— Ти не си puta — повтори Диего.

Момичето отмести поглед и успокоително поглади главата на подсмърчащия Матео.

Пулър насочи вниманието си към Диего.

— Откри ли колата?

Момчето извърна поглед към Исабел, която внимателно ги наблюдаваше, после излезе на верандата и затвори вратата след себе си.

— Какво се е случило с родителите на Исабел, а и с твоите? — попита Пулър.

— Ами просто изчезнаха — сви рамене момчето. — Един ден бяха тук, а на следващия вече ги нямаше. Не знам. Сигурно са се върнали в Ел Салвадор.

— А баба ти не знае ли?

— И да знае, не казва.

— Не е възможно да са ви зарязали тук просто ей така.

— Може би са решили, че е по-добре да ни зарежат тук, вместо да ни върнат обратно. Искаха най-доброто за нас. Сега аз съм мъжът в къщата. Ще се погрижа за всичко.

— Харесвам смелостта ти, но все още си малко момче.

— Може и да съм, но открих колата ти. — Диего замълча за момент, после подхвърли: — А ти обеща да ми дадеш още пари…

— Тъй ли? — усмихна се Пулър, но вече вадеше двайсетачка от джоба си. — Докладвай!

Момчето продиктува номера на колата.

— Как успя да го вземеш? Беше зацапан с кал.

— Онези трябва и да се хранят, нали? Изчаках ги да слязат и избърсах табелата с парцал. После пак я замазах.

— Опиши ми ги.

Диего се подчини.

— Сигурен ли си?

— Да.

Пулър му подаде двайсетте долара.

— А кой подреди така Исабел и Матео? — попита той.

— Не бях тук — поклати глава Диего. — Иначе и мен щяха да ме подредят по същия начин, защото щях да се опитам да ги защитя.

— Разкажи ми за ония типове, които пребих. Дали не са част от някаква банда?

— Иска им се, но са толкова тъпи, че никой не ги ще. Опитват се да пласират дрога, ама на дребно. Иначе рекетират хората за пари. Пълни боклуци.

— А имат ли приятели?

— Всеки може да има приятели, стига да си плати — промърмори Диего, докато сгъваше двайсетачката и я прибираше в джоба си.

— Според теб дали ме дебнат да се прибера в пансиона?

— Мисля, че трябва много да внимаваш — каза със сериозен тон момчето.

— Благодаря ти за помощта.

— Направих го заради парите.

— Поне си откровен.

— Не се доверявай на никого в Парадайз, мистър. Включително и на мен.

— Човек рано или късно се доверява на някого, Диего. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

— Ако все още си жив, мистър. Ще видим.

— Можеш да ми викаш просто Пулър.

— Добре, Пулър. Buena suerte .

— И на теб пожелавам късмет, Диего.

Докато крачеше по обратния път, Пулър си мислеше за тримата смешници, с които по всяка вероятност пак щеше да се разправя. А може би и с още куп наемници, на които бяха платили. Но част от съзнанието му остана приковано върху описанието на двамата мъже с крайслера, което беше получил от Диего.

Слаби, но очевидно жилави и яки, подстригани късо. Описание на хора, които получават заплатите си от неговия работодател.