Дейвид Балдачи - Забравените

Лицата на шестимата мъже бяха мрачни. Най-мрачен изглеждаше Белия, може би защото на устата му имаше шевове.

Май съм го треснал малко по-силно, отколкото беше нужно, помисли си Пулър.

Групата подмина тахото, без дори да го погледне. На бойното поле подобна небрежност се наказваше с бърза смърт. Но тук беше Флорида, а не Афганистан и по тази причина Пулър им спести няколко куршума в гърба.

Ризите на всички бяха издути. Някои отпред, други отзад. Двама носеха бейзболни бухалки, а трети си беше избрал метална тръба. Бяха се въоръжили като за лов на мечки. Или като за война.

Въпреки че едва ли някой от тях имаше представа какво означава истинско сражение.

За разлика от Пулър.

Едва ли имаше бойци, които са преживели истинско сражение и горят от желание да попаднат в друго. Това не беше ситуация за нормални хора. Но Пулър, макар и напълно нормален, беше участвал в безброй сражения. Такава му беше работата. И това го беше променило. Тотално и безвъзвратно, превръщайки го в машина за убиване. Умееше да причинява смърт по стотици начини, за които обикновените хора дори нямаха понятие.

Поколеба се дали да отложи сблъсъка за някоя друга нощ, но после реши, че ще е най-добре да приключи още сега. Противното означаваше непрекъснато да се оглежда, а той нямаше време за подобни предпазни действия.

Проведе един телефонен разговор, подавайки определена информация на човека от другата страна. После изключи телефона и го прибра в джоба си. Точно десет минути по-късно отвори вратата на тахото и стъпи на тротоара.

Беше време за работа.

Той се появи на изолираната плажна ивица, яхнал малък скутер. Огромната му фигура изглеждаше гротескно сгъната над ръкохватките, но това изобщо не го вълнуваше. Важното беше да се придвижи бързо до тук, а шлемът скриваше лицето му.

Изправи се под самотна, скрита зад дюните палма и започна да оглежда пясъчната ивица с помощта на прибор за нощно виждане, който беше част от екипировката, получена още при появата му в Парадайз. Огромният океан беше тъмен и почти неразличим от също така тъмното небе. Хоризонтът и водата се сливаха в обща безлична маса.

Имаше основателни причини да насочи вниманието си към морето. Именно от там щеше да се появи онова, което очакваше тази нощ.

Погледна часовника си. Беше изчислил приблизително времето, но само приблизително. Той обаче притежаваше безгранично търпение. Много години от живота му бяха преминали в очакване да се случат определени събития, някои от тях съвсем дребни и незначителни. Такива уроци не се забравяха, защото оставяха дълбоки белези в паметта и душата.

Пое си дълбоко дъх и сбърчи нос. Както винаги усети вонята. Едва ли някога щеше да се отърве от нея. Насочи оптиката си към пясъка.

Тази част от брега изобщо не отговаряше на наименованието Емералд Коуст и нямаше нищо общо с поетичната представа за прекрасен плаж и изумрудени води. Пясъкът беше осеян с остри черни камъни, които му придаваха вид на разкъсана кожа, под която се виждат грозно оголени кости.

Дори през деня тук не идваха любители на слънчевите бани.

А през нощта това беше напълно изключено. Най-вече заради вонята, от която нямаше спасение дори ако човек си носеше противогаз.

Четирийсет минути по-късно търпението му беше възнаградено. Под формата на мигаща бяла светлинка, нищо повече. Нямаше нито зелено, нито червено. Плавателният съд беше изключил сигналните си светлини — нещо, което беше не само незаконно, но и изключително опасно при нощна навигация.

Но той добре разбираше нежеланието им да демонстрират присъствието си. Беше наясно, че това не е същото корабче, което го беше превозило до петролната платформа. Беше чул стрелбата, беше видял как надупчените от куршуми тела изчезват във водата.

Тук ставаше въпрос за друг плавателен съд, вероятно доста по-голям от онзи. Част от флотилията, която превозваше скъпоценния си товар от едно място на друго. А този пуст плаж беше просто поредната спирка по маршрута. Оттук нататък пътуването щеше да се извършва по суша, с превозни средства, които не предлагат никакъв комфорт за пътниците. Всъщност никоя част от пътуването не предлагаше комфорт. По принцип обаче то беше далеч по-хуманно от това, което очакваше хората след неговото приключване.

Той беше сигурен, че корабчето няма да стигне до брега. Последната част от пътуването щеше да се извърши с помощта на някаква плаваща платформа, най-вероятно надуваема лодка.