Дейвид Балдачи - Забравените

— Успях да вдигна резето на портата и се озовах в задния двор. От там тръгнах да заобикалям къщата. Вниманието ми беше насочено главно към входната врата и почти не обръщах внимание на фонтанчето с малкия басейн. Но за късмет, погледнах и натам. От верандата ми фонтанчето не се вижда, знаете…

— Ще ви помоля оттук нататък да карате стъпка по стъпка — обади се Пулър. — Искам да знам всичко, което сте чули, видели или подушили.

Сладкиша погледна бележника в ръцете му с видимо притеснение.

— Полицията обяви инцидента за нещастен случай — промърмори той.

— И вероятна са прави — кимна Пулър. — Но може и да грешат.

— Значи вие възнамерявате да проведете ново разследване, така ли?

— Аз дойдох да видя леля си. Отдадох й почит веднага след като научих, че се е споминала, но след това превключих на професионална вълна с желанието да проверя дали не е напуснала този свят против волята си.

Сладкиша неволно потръпна, но после се овладя и продължи:

— Видях я да лежи в басейна на фонтана, който е дълбок едва шейсетина сантиметра. Човек не би допуснал, че някой може да се удави в него. Но тя лежеше с лицето надолу. Почти цялата й глава беше под водата.

— Накъде беше обърната?

— Главата й беше извита към къщата.

— Разперени ли бяха ръцете й или прибрани до тялото?

Сладкиша се замисли. Очевидно се опитваше да си спомни онова, което беше видял.

— Дясната й ръка беше вкопчена в стената на басейна, а лявата беше прибрана към тялото — обяви най-сетне той.

— Краката?

— Разтворени.

— Проходилката?

— Беше на земята, вдясно от фонтана.

— Какво направихте после?

— Хукнах натам. В този момент не знаех дали е жива или мъртва. Изритах си сандалите и нагазих във водата. Хванах я за раменете и издърпах главата й на повърхността.

Пулър се замисли. Човекът насреща му беше повлиял на местопрестъплението. Напълно нормално, тъй като не е знаел дали Бетси е още жива. Това се случваше често, особено когато първите очевидци се опитваха да спасят живота на жертвата. Но цената бе висока, защото в хода на този процес се унищожаваха важни улики. За съжаление, в този случай опитите бяха завършили с неуспех.

— Но тя не беше жива, така ли?

— Случвало ми се е да виждам мъртви хора — поклати глава Сладкиша. — Не само на погребения. Преди петдесет години малката ми сестра се задуши от отровен дим, а един от най-добрите ми приятели се удави в някакво езеро. Лицето на Бетси беше бяло като платно. Очите й бяха отворени, а ченето й висеше надолу. Нямаше пулс, нито пък издаваше някакви други признаци на живот.

— Пяна около устата?

— Да — кимна човекът.

— Сковани или меки бяха крайниците й?

— Изглеждаха ми леко сковани.

— Което означава вкочанени, но не напълно?

— Да.

— Включително раменете?

— Да. Но ръцете й изглеждаха съвсем нормално. Само дето бяха студени.

— Какво направихте после?

— Оставих я в положението, в което я заварих. Редовно гледам сериали от сорта на „От местопрестъплението“ и „Военна прокуратура“. От тях знам, че нищо не бива да се пипа. След това се върнах у дома и извиках полицията. Те се появиха бързо, в рамките на пет-шест минути. Бяха мъж и жена.

— Ландри и Хупър?

— Точно така. Откъде знаете?

— Дълга история. Вие присъствахте ли на огледа?

— Не. Записаха показанията ми и ме изпратиха у дома. Казаха да чакам там за евентуални допълнителни въпроси. После се появиха още полицейски автомобили. От един от тях слезе жена с докторско куфарче и се насочи към задния двор.

— Съдебният лекар — кимна Пулър.

— Вероятно. Час-два по-късно се появи и черна катафалка, която натовари тялото на Бетси, качено на носилка и покрито с бял чаршаф.

Сладкиша млъкна и се облегна назад, очевидно разстроен и натъжен от това, което беше разказал.

— Тя много ще ми липсва — прошушна след известно време той.

— Видях, че в гаража й има кола — отбеляза Пулър. — Тя шофираше ли?

— Не бих казал — поклати глава домакинът. — Отдавна не съм я виждал да изкарва колата.

— Но е била в състояние да шофира, така ли?

— По-скоро не. Краката й бяха слаби, не беше наред и с рефлексите. Да не говорим, че беше прегърбена и изпитваше силни болки. — Човекът замълча, после вдигна глава. — Но сега си спомням, че все пак излезе. Случи се един ден преди да я открия във фонтана. Но зад волана беше Джери.

— Кой е Джери?

— Джери Еванс, собственик на малка таксиметрова компания. Аз също съм ползвал услугите му. Дойде да вземе Бетси някъде около шест следобед и я върна половин час по-късно.