Дейвид Балдачи - Забравените

— О, да. И за Лойд, докато беше жив.

— Значи сте тук от доста време, така ли?

— Преселих се три години след Бетси и Лойд. Наистина съм тук от доста време. — Човекът остави чашата си на масата и добави: — Не мога да ви опиша колко мъчно ми стана, когато почина. Беше прекрасен човек, истински приятел. Грижеше се за мен, беше първа при всички общински инициативи. И Лойд беше същият.

— Такава си беше тя — кимна Пулър. — Винаги готова да помогне.

— Много ми е разказвала за брат си, вашия баща. Генерал-лейтенант, армейска легенда.

— Да — кратко отвърна Пулър. Не обичаше да говори за баща си. — А знаете ли дали е имала адвокат?

— О, да. Същият, до чиито услуги прибягвам и аз. Казва се Грифин Мейсън, но всички му викат Гриф. Много добър адвокат.

— Занимава ли се със завещания?

— Всеки адвокат във Флорида се занимава с попечителство и недвижими имоти — кимна Сладкиша. — Най-вече със собствеността на възрастни хора. От това най-много печелят.

— Имате ли адреса му?

Сладкиша издърпа чекмеджето на вградената масичка до хладилника и му подаде една визитка.

Пулър я погледна бегло и я прибра в джоба си.

— Значи вие открихте тялото й, така ли? — подхвърли той. — Ще ми разкажете ли какво се случи?

Сладкиша се облегна назад. Червендалестото му лице стана тъжно, а в ъгълчетата на очите му проблесна влага.

— Обикновено не ставам рано, защото открай време съм си нощна птица — започна домакинът. — Аз съм на седемдесет и девет, четири-пет часа сън са ми напълно достатъчни. Ще дойде ден, когато само ще спя. Както и да е… Сутрин изпълнявам един малък ритуал — пускам Сейди в задния двор, сядам на верандата за първото си кафе и преглеждам вестника. Все още съм абониран за част от местната преса, както повечето възрастни хора наоколо. Но ползвам и интернет, разбира се. Смея да твърдя, че съм доста добър за годините си, но все пак предпочитам да държа новините в ръцете си.

— В колко часа я открихте? — попита Пулър.

— Някъде към единайсет. Не мога да бъда съвсем точен, защото оттогава все пак изминаха няколко дни. Седях си на верандата и изведнъж забелязах, че вратата на Бетси е отворена. От верандата всичко се вижда много добре. Помислих си, че това е странно, защото Бетси никога не излизаше преди обяд. Тя имаше тежка остеопороза, която измъчваше гръбнака й. Дори с проходилката се придвижваше много трудно, да не говорим за мъките й при ставане от леглото.

— Разбирам — кимна Пулър. — Помагаше ли й някой?

— Да. Едно много добро момиче, Джейн Райън. Идваше три пъти в седмицата, накъде към девет сутринта. Първо оправяше къщата, а след това помагаше на Бетси да стане и да се облече.

— Защо само три пъти седмично?

— Предполагам, че по този начин Бетси искаше да запази част от своята независимост. А и помощница на пълен работен ден струва доста скъпо. На практика здравната осигуровка не покрива изцяло тази услуга дори и за хора, които са в много по-тежко състояние от Бетси. Тя не се оплакваше от безпаричие, но хората от нашето поколение са скромни в своите харчове. Джейн помага и на мен. Идва два пъти седмично.

— Вие ми изглеждате съвсем добре — отбеляза Пулър.

— О, тя изпълнява разни поръчки и разхожда Сейди, когато ме няма. Освен това е страхотна масажистка и много ми помага за ръцете, които са се изкривили от годините месене на тесто.

— Разполагате ли с координатите й?

Сладкиша отвори чекмеджето и му връчи поредната визитка.

— Имам стотици такива — поясни той. — Тук, във Флорида, хората ги раздават като бонбони. Възрастните са най-добрите клиенти на фирмите за услуги. Всеки от нас вече се нуждае от помощ за едно или друго, което трябва да се свърши.

— Ясно. Да се върнем на събитията от онази сутрин.

— Ами отидох до оградата и от там я повиках. Не получих отговор, затова заобиколих и почуках на предната врата. Не очаквах да стане и да хукне да ми отваря, но се надявах, че ще ме чуе. Спалнята й е на първия етаж.

— Знам — кимна Пулър. — Продължавайте.

— Ами почаках още малко, но всичко беше тихо. Затова реших да се прехвърля в задния двор и от там да вляза в къщата. Силно се надявах, че нещата са наред, но в района често се случва възрастни хора да умрат внезапно и да ги открият със значително закъснение. На тези години е нещо нормално машинката да спре без никакво предупреждение.

— Предполагам, че сте прав — отвърна Пулър. Продължаваше да гледа настоятелно човека насреща си, надявайки се, че той ще увеличи темпото и ще стигне до наистина важните детайли.