Дейвид Балдачи - Забравените

Удавянето преминава през различни фази, всяка от които оставя достатъчно криминологични следи. Когато човек падне във водата, той обикновено се паникьосва. Започва да блъска с ръце и крака, но това води до пилеене на ценна енергия, невъзможност да изплува и потъване. Това е моментът, в който паниката нараства, защото жертвата поглъща вода. Тя прави инстинктивен опит да задържи дъх, но в един момент не издържа, от устата й излиза розова пяна и тя поема още вода. Следва спиране на дишането, а след него настъпва и последната битка — няколко бързи и изцяло инстинктивни глътки в търсене на въздух.

Това ли се случи с теб, лельо Бетси?

В случай, че бе изгубила съзнание още при падането, тя не беше изпитала никаква паника. Но ако бе останала в съзнание, без да успее да вдигне глава над водата — от слабост, липса на ориентация или защото някой я бе натискал надолу, — смъртта й трябваше да е била ужасна.

Погледна към вратата, зад която чакаше Браун. Много му се искаше да извърши пълен оглед на трупа, но ако Браун решеше да влезе и го завареше да опипва голото женско тяло, щеше да се окаже в крайно неудобна ситуация. Като нищо можеха да го вкарат в ареста по обвинение в перверзно поведение.

Оставаше му само да вярва, че осемдесет и няколко годишната жена не е била обект на сексуално насилие. Все пак се реши да повдигне малко чаршафа, за да огледа ръцете и краката й. Откри още един оток на десния прасец, вероятно получен при падането. Това подкрепяше теорията за нещастен случай. Върна чаршафа на мястото му, после извади телефона си и направи няколко снимки на покойницата от различни ъгли. Това не вършеше кой знае каква работа при едно криминологично разследване, но той беше принуден да се задоволи с него.

Нямаше какво друго да направи, но внезапно усети, че не може да отдели очи от мъртвото лице на леля си, а още по-малко да си тръгне.

Мъжете от фамилията Пулър отдавна се придържаха към правилото да не плачат при никакви обстоятелства. Той го спазваше стриктно, особено в Близкия изток, където беше изгубил десетки бойни другари. Наруши го само веднъж, в Западна Вирджиния, когато смъртта отнесе душа, която му беше станала близка. Може би това беше признак на слабост, а може би знак, че вече е по-малко машина и повече човек.

В момента не можеше да реши кое от двете е вярно.

Продължаваше да гледа надолу към леля си, усещайки как очите му се навлажняват. Но не се разплака. По-късно щеше да има достатъчно време да скърби. В момента задачата му беше да открие какво се беше случило с Бетси. Засега оставаше твърдо убеден, че смъртта й не е нещастен случай. Единствено твърди и неопровержими доказателства за противното можеха да променят това мнение.

Леля му беше убита.

Обърна гръб на мъртвата и се върна в света на живите.

Но нямаше да я забрави. Нямаше да я предаде в смъртта, както може би го беше сторил в живота.

Преди да напусне погребалната агенция „Бейлис“, Пулър помоли Карл Браун за името на съдебния лекар. Жената се казваше Луиз Тиминс. В момента, в който се озова навън, жегата и влагата го блъснаха със силата на снаряд с обеднен уран, изстрелян от танк „Ейбрамс“. След смразяващия студ в погребалната агенция това беше истински шок. Той си пое дълбоко въздух да го преодолее и тръгна към колата си.

Предстоеше му да провери редица улики. На първо място трябваше да се срещне със съдебния лекар и да помоли за копие от окончателното патологично заключение. На второ място трябваше да разбере дали леля му е ползвала услугите на адвокат и дали е оставила завещание. След което искаше да поговори със съседите й — най-вече с онзи, който я беше идентифицирал. Освен това някой от съседите може би знаеше името на адвоката на Бетси, ако изобщо имаше такъв. Но съдейки по подредения живот, който беше водила тя, това беше повече от вероятно.

Вкара адреса на съдебната лекарка в джипиеса и веднага му направи впечатление, че за да стигне до там, ще трябва да мине покрай имота на леля си. Включи на скорост и потегли. Харесваше му как върви спортният корвет въпреки затрудненията при влизане и излизане от ниското купе.

Може би просто остарявам .

Двайсет минути по-късно спря до тротоара пред къщата на Бетси. Огледа улицата в двете посоки, почти очаквайки да се сблъска с Хупър и Ландри. Но те не се виждаха никъде. Разгъна дългите си крака и бавно се измъкна от колата. По насрещния тротоар крачеше нисък мъж с голямо шкембе, който водеше миниатюрно кученце на дълга каишка. Толкова миниатюрно, че приличаше на обрасло с фина козинка кюфте, което подтичва на клечки.