Дейвид Балдачи - Забравените

Докато се хранеше, се опита да запечата в главата си всичко, което ставаше наоколо. Ново лъскаво порше кабрио се движеше редом с очукан пикап форд — тотално изгнил и без никакъв релеф на гумите. Секунди по-късно на светофара спря голям камион с логото на някаква ландшафтна компания.

В каросерията му се бяха натоварили петима мъже с мръсни работни панталони и просмукани от пот масленозелени тениски, върху които беше изписано същото лого. Всички бяха ниски и набити латиноамериканци с изключение на един едър мъж, който изглеждаше като родител сред дечица от детска градина. Беше поне с пет сантиметра по-висок от Пулър и с около двайсет-трийсет кила по-тежък, но без грам тлъстини по тялото. Обикновено хората с подобна физика изглеждаха твърде едри и бавни, но този беше много стегнат. Дългите му жилести ръце бяха достатъчно силни, за да удушат слон.

За миг очите им се срещнаха, после камионът потегли и изчезна.

Появи се патрулна кола. Пулър почти очакваше да види Ландри и Хупър в нея, но двойката ченгета се оказаха други и изобщо не му обърнаха внимание.

Той плати сметката, допи чая си и набра телефона на болницата за ветерани във Вирджиния. Помоли да го свържат с лекуващия лекар на баща му, но след няколко прехвърляния от другия край се чу женски глас.

— В момента доктор Мърфи е зает — съобщи му жената. — Мога ли аз да ви помогна?

Пулър се представи и обясни какво иска.

— Ще ви свържа директно с баща ви, господин Пулър. Може би ще намерите начин да го успокоите.

Съмнявам се, помисли Пулър, но на глас каза:

— Мога да опитам.

В следващия миг мембраната започна да вибрира от мощния глас на баща му.

— Офицер! Ти ли си, офицер?

— Аз съм, сър.

— Докладвай! — заповяда с напрегнат глас старецът.

— Намирам се на позиция във Флорида. Разузнах обстановката и осъществих контакт с някои от местните. По-късно ми предстои оценка на загубите, след което веднага ще ви докладвам.

— Някой ми е отмъкнал свръхсекретната комуникация, офицер. От сейфа!

— Вие лично ми я предадохте, сър. С препоръката да я използвам в случай на нужда. Вероятно куп неща са ви на главата. За командването на Сто и първа дивизия трябва много мислене.

— И още как!

— Комуникацията е у мен, сър. Не се безпокойте за нея. Ще докладвам отново в двайсет нула-нула.

— Прието. Късмет, офицер.

Пулър изключи, чувствайки се леко засрамен. Винаги се чувстваше така след поредната измама, която сервираше на баща си, но каква беше алтернативата?

Със сигурност не му се мислеше за нея.

Въздъхна и набра номератора на военния затвор в Канзас, за да уреди разговор с брат си. Получил уверения, че това ще се случи още същата вечер, той прибра телефона. Дойде време за срещата с леля му.

Въпреки раздялата им, след като той влезе в армията, част от него продължаваше да вярва, че един ден отново ще се срещне с Бетси Саймън.

Но не и по този начин.

Погребалната агенция „Бейлис“ се помещаваше в триетажна тухлена сграда на три преки от крайбрежния булевард, разположена върху два декара асфалтирана площ, заобиколена от тясна ивица прегоряла трева. Пулър паркира в близост до входа, слезе от колата и се насочи натам. Климатичната инсталация го блъсна с хладна вълна в момента, в който затвори след себе си. Вътрешната температура беше с поне десет градуса по-ниска от външната и той неволно изпита облекчение при мисълта, че някой друг плаща сметката за тока. После си спомни, че във всички погребални агенции е адски студено, включително и в Ню Ингланд посред зима. Сякаш в сградите им нямаше отопление, а само охлаждане. Може би това беше същността на този бизнес — всички посетители да бъдат охладени до температурата на клиентите им в ковчезите.

На няколко крачки от вратата имаше малка рецепция. Зад гишето се надигна да го посрещне млада жена в черно, може би друга общоприета тактика в бизнеса, целяща да демонстрира постоянен траур.

— Аз съм Джон Пулър. Обадих се преди малко. Леля ми Бетси Саймън е при вас, нали?

— Да, господин Пулър. С какво можем да ви помогнем?

— Искам да я видя.

Усмивката на младата жена бързо се стопи.

— Да видите трупа?

— Точно така.

Тя беше висока едва метър и шейсет на високите си токчета и в сравнение с нея Пулър изглеждаше като истинска кула. Виждаше без проблем черните коренчета на изрусената й коса.

— Ще ни трябва доказателство за роднинската ви връзка с нея — обяви миньончето.