Дейвид Балдачи - Забравените

— Запазила е моминската си фамилия едновременно с тази на съпруга си. Разполагате ли с тази информация?

Момичето седна обратно на мястото си и започна да трака по клавиатурата.

— Регистрирана е само като Бетси Саймън.

— Кой е идентифицирал тялото?

— Не съм сигурна.

— В документите ви трябва да фигурира някакво име. Това е едно от изискванията и на съдебния лекар. Никой не може да бъде погребан без точна идентификация. Ако го направите, със сигурност ще ви отнемат лиценза.

— Мога да ви уверя, че в работата си спазваме стриктно изискванията на закона — обидено отговори младата жена.

— Убеден съм, че е така — кимна Пулър, после й показа служебната си карта и значката.

— Вие сте военен?

— Така пише тук. Ще ме прехвърлите ли на някой с по-големи правомощия? Вероятно не бихте искали да вземете подобно решение на своя глава.

Жената прие предложението с видимо облекчение, вдигна слушалката и изрече няколко думи. Минути по-късно в приемната се появи облечен в черно мъж. Бялата му риза беше колосана толкова силно, че бе оставила червени следи по врата му. Той затвори вратата след себе си и тръгна към Пулър с протегната ръка.

— Господин Пулър? Аз съм Карл Браун. С какво мога да ви помогна?

Пулър му показа документите си и обясни за какво става въпрос. Браун го прие много приветливо. Вероятно това също беше част от обучението в школата за погребални агенти.

Влязоха в едно от страничните помещения, запълнено с дълги маси, върху които лежаха празни ковчези.

— Нашият бизнес се подчинява на многобройни правила и регулации — започна Браун. — Най-вече по отношение на запазване на достойнството и личната неприкосновеност на хората, които са ни поверили своите скъпи покойници.

— Е, близките на Бетси Саймън не са сред тях — отвърна Пулър. — Допреди броени часове аз дори не знаех, че е починала, а още по-малко пък съм взел решение да поверя тленните й останки на вашите грижи. Въпросът е кой го е направил.

— Местната полиция ни помоли да приберем тялото. В района има много пенсионери, които живеят сами. Роднините и близките им са разпръснати из цялата страна, а дори и в чужбина. Контактът с тях изисква време. Но да се оставят телата им без грижи в тропически климат, до който се приближава климатът на Флорида, не е израз на почтително отношение към покойниците…

— Доколкото разбрах, останките й са били обект на аутопсия — подхвърли Пулър.

— Точно така.

— След която съдебният лекар е освободил тялото?

— Да, тази сутрин — кимна Браун. — Предполагам, че не са били открити следи от престъпление или нещо подобно.

— Прочетохте ли доклада от аутопсията?

— О, не — забързано отвърна Браун. — Това не влиза в нашите задължения.

— Но разполагате с информация за контактите й?

— Да, мога да я изискам.

— Кой е идентифицирал трупа?

— Според документите това са били местни хора, които са я познавали. Най-вероятно съседи, ако е нямала близки в града. Но ние винаги предпочитаме потвърждението на някой член на семейството.

— Е, затова съм тук.

— Пак ще повторя, че това няма как да стане без…

Пулър извади снимката от джоба си и му я показа.

— Аз съм крайният вдясно, а Бетси е през двама души от мен. Снимката е направена преди доста години, но не вярвам, че тя се е променила чак толкова много. Погледнете и гърба, върху който са изписани имената ни. Това достатъчно ли е? Не виждам друга причина да измина целия този път само за да видя един труп, с който нямам нищо общо. Армията ми плаща да върша други, по-полезни неща.

Браун очевидно се засрами от забележката.

— Сигурно сте прав — промърмори той, после се огледа да се увери, че са сами, и добави: — Последвайте ме, моля.

Тази стая беше още по-студена от другите, но за това си имаше основателна причина — ниската температура е задължително условие за съхраняването на труповете. В противен случай човешките останки бързо започват да се разлагат и контактът с тях става изключително неприятен.

Пулър закова поглед в дългата фигура, просната върху мраморната маса. Виждаше се само главата, а всичко останало беше покрито с бял чаршаф. Браун тактично остана да чака в коридора, осигурявайки му необходимото уединение. Лицето на леля му беше по-бяло от чаршафа, но напълно разпознаваемо. И преди този момент той не се беше съмнявал в смъртта й, но друго беше да я види с очите си.

Протегна ръка и докосна посребрената й коса, повдигната нагоре и прилепнала към черепа. Беше остра и твърда. През живота си беше виждал много трупове в различна фаза на разложение, повечето от тях в по-лошо състояние от трупа на леля му.