Дейвид Балдачи - Забравените

Мъжът се насочи към къщата в съседство с тази на Бетси и Пулър забърза към него. Настигна го точно когато вкарваше ключа си в ключалката.

Човекът се обърна стреснато. Реакцията му беше напълно разбираема, но чертите му издаваха и нещо друго.

Панически страх.

И това беше разбираемо, защото Пулър беше едър и напълно непознат мъж, внезапно нахлул в личното му пространство. Същевременно обаче беше сигурен, че знае защо човекът се разтрепери в трийсетградусовата жега.

Точно този е извикал ченгетата .

Измъкна служебните си документи и му показа значката си.

— Аз съм служител на Отдела за криминални разследвания към американската армия — представи се той и мъжът моментално спря да трепери. — Бетси Саймън беше моя леля. Пристигнах тук веднага след като научих за смъртта й.

По лицето на човека се изписа огромно облекчение.

— Господи, боже мой! — възкликна той. — Значи вие сте Джон Пулър-младши. Бетси непрекъснато говореше за вас. Наричаше ви малкия Джони — едно доста иронично наименование предвид огромния ви ръст.

Невинната забележка усили чувството за вина, от което Пулър все още не можеше да се отърси.

— Да, аз съм — кимна той. — Смъртта й беше голям шок за мен.

— И за мен — бързо вметна човекът. — Аз бях този, който откри тялото. Беше ужасно! — Очите му се сведоха към кученцето, което кротко клечеше в краката му. — А това е моята Сейди. Кажи здрасти на господин Пулър, Сейди.

Кученцето изджавка и вдигна дясната си лапа.

Пулър се усмихна и се наведе да я стисне.

— Аз съм Станли Фицсимънс — представи се човекът. — Но приятелите ми ме наричат Сладкиша.

— Защо?

— Едно време бях сладкар. Страхотни десерти правех. — Потупа шкембето си и добави: — Опитвах всичко, което приготвях, и това си личи, нали? Моля, влезте, господин Пулър. Ние със Сейди не понасяме жегата, особено в този час на деня. Изведох я само защото трябваше да се облекчи, а и малко да се разтъпча.

— Защо сте се заселили във Флорида, след като не понасяте жегата? Предполагам, че не сте кореняк…

— Не съм — кимна Фицсимънс. — Родом съм от Мичиган, от северната част. Но след петдесет години живот сред триметрови преспи и шест месеца мрачна и студена зима най-после проумях, че всъщност си падам по жегата много повече, отколкото по студа. Да не говорим, че тукашните пролет, есен и зима са изключително приятни. Три от четири не е лошо, нали? Заповядайте, моля. Готов съм да отговоря на всички въпроси, които бихте ми задали.

— Благодаря, много сте любезен.

Сладкиша освободи Сейди от каишката, тя изтича до купичката си с вода и дълго лочи. През това време домакинът извади кана с домашно приготвена лимонада и я сложи на масата заедно с чиния сладки, курабийки и други вкусни неща.

Пулър огледа вътрешността на къщата, обзаведена със солидни и скъпи мебели в карибски стил. На прозорците имаше тежки пердета, достатъчно плътни, за да предпазват от следобедната жега. Подът беше покрит с дебел килим.

Сладкиша трябва да е бил дяволски добър майстор-сладкар, помисли си той.

Витрината в ъгъла съдържаше колекция стари часовници и Пулър пристъпи към нея да ги разгледа.

— Започнах да ги събирам преди много години — подхвърли зад гърба му Сладкиша. — Някои от тях са много ценни.

— Бихте ли ги продали някога?

— Не и докато съм жив, защото много ги обичам. А след смъртта ми децата да правят с тях каквото намерят за добре.

Някъде наблизо бучеше климатик, включен на пълна мощност. Колко ли е месечната му сметка за ток, запита се Пулър.

Сякаш отгатнал мислите му, Сладкиша отговори:

— Преди две години сложих соларни панели на покрива. Правят истински чудеса. Токът не само ми излиза безплатно, но и продавам излишъка на община Парадайз. Не че ми трябват пари, но хората ми предложиха и аз приех. На всичкото отгоре енергията, която произвеждам, е сто процента екологична.

Седнаха на масата и посегнаха към пълните с лимонада чаши. Напитката беше тръпчива и леденостудена, с много приятен аромат. Сладкиша напълни чинийката си с шоколадови пурички и подкани Пулър да си вземе от сладките с кокосов пълнеж.

Той опита една и остана смаян.

— Това е невероятно вкусно!

Човекът се изчерви от гордост.

— След толкова години би трябвало да ми е дошло до гуша от сладкарството, но истината е, че още си го обичам. Вече не ми е занаят, но с удоволствие приготвям по нещо за себе си и приятелите ми.

— Включително и за Бетси?