Ричард Касъл: Убийствена жега

Ако тази стъпка трябваше да й каже нещо с езика на тялото, тя също му даде няколко невербални сигнала. Обърна му гръб, извади репортерския си тефтер и химикалка и отгърна нова страница. Познаваше себе си достатъчно добре, за да е наясно, че леденото послание е насочено колкото към него, толкова и към нея самата.

— В колко часа откри тялото?

— Около 6:30. Виж, Ники…

— Кога около 6:30? Имаш ли по-точна представа за времето?

— Пристигнах точно в 6:30. Получи ли имейлите ми?

— Пристигна в стаята, в която я откри, или отвън?

— Отвън.

— И как влезе?

— Вратата беше отворена, точно както я заварихте.

— И ти направо влезе?

— Не. Почуках. После извиках. Видях бъркотията и отидох да видя дали тя е добре. Реших, че може би е влязъл крадец.

— Хрумна ли ти, че вътре може да има някой, освен нея?

— Беше тихо, така че влязох.

— Много смело.

— Случва ми се, както може би си спомняш.

Ники изглеждаше съсредоточена върху бележките си, но всъщност си припомняше нощта в коридора на „Гилфърд“ миналото лято, когато Ноа Пакстън използва Руук като човешки щит. Въпреки опряния в гърба му пистолет, той успя да изблъска Пакстън и да осигури чист изстрел на Ники. Тя вдигна глава и каза:

— Тя къде беше, когато я откри?

— Където е в момента.

— Значи не си я местил.

— Не.

— Докосна ли я?

— Не.

— Как разбра, че е мъртва?

— Аз… — поколеба се той и продължи. — Разбрах.

— Как разбра, че е мъртва.

— Като… плясках.

Ники не можа да се сдържи, смехът сам изригна. Ядоса се на себе си, но такъв смях няма как да вземеш назад. Можеш само да се опиташ да потиснеш следващия изблик.

— Значи… пляска?

— Аха. Силно, за да… проверя. Ей, не се смей, можеше да е заспала или пияна, откъде да знам? — Той изчака Хийт да се успокои. И си даде сметка, че собственият му кикот напира да излезе. — Не беше като аплодисменти. Просто…

— Си плеснал.

Усмивката накара ъгълчетата на очите му да се присвият и Ники усети, че започва да омеква. Това не й хареса, така че дръпна шалтера.

— От къде познаваше жертвата? — каза тя на тефтера си.

— От няколко седмици работим заедно.

— С клюкарски колонки ли се занимаваш вече?

— За бога, не. Убедих „Фърст Прес“ следващата ми статия да е за Касиди Таун. Не толкова за клюките, колкото за една влиятелна жена в бизнес, доминиран от мъже, за това как хората и обичат, и мразят тайни — сещаш се. Така или иначе, следвам Касиди навсякъде от няколко седмици.

— Следваш я. Точно както…

Тя не довърши. Споменът я поведе по един особено неравен път.

— Точно както следвах теб, да. Именно. Само че без секса. — Той млъкна, за да наблюдава реакцията й и Ники се постара да не я покаже. — Редакторите бяха толкова доволни от отзивите след статията ми за теб, че поискаха да напиша още една такава, с потенциал за цяла серия на тема „изключителни жени“. — Той отново я огледа внимателно, не видя нищо и добави: — Хубава статия беше, Ники, нали?

Тя два пъти почука по тефтера с върха на химикалката.

— Затова ли дойде днес? Да я следваш?

— Да, започваше рано всеки ден или просто не си лягаше предишната вечер, така и не разбрах. Понякога сутрин я заварвах със същите дрехи, с които я бях видял на работа предишния ден, сякаш беше работила цяла нощ. За да се разтъпче, отивахме до „Н & Н“ за хлебчета, а после до съседното магазинче за сьомга и крема сирене, и се връщахме тук.

— Значи наистина си прекарал доста време с Касиди Таун през изминалите няколко седмици.

— Да.

— Значи ако се наложи да те помоля за съдействие, може да имаш информация за това с кого се е видяла, какво е правила и т.н.

— Не е нужно да ме молиш и да, знам какво ли не.

— Сещаш ли се за някой, който да иска да я убие?

Руук изсумтя.

— Да поровим наоколо и да намерим телефонен указател за Ню Йорк. Предлагам да започнем с буквата „А“.

— Недей да остроумничиш.

— Една акула трябва да плува — ухили се той и продължи. — Стига, тя пишеше гнусна клюкарска колонка, естествено, че имаше много врагове. Това си върви с професията.

Ники чу стъпките и гласовете отвън и прибра тефтера си.

— По-късно ще пратя да ти вземат показания, но засега нямам повече въпроси.

— Хубаво.

— Освен един. Не си я убил, нали? — Руук се разсмя, забеляза изражението й и престана. — Е?

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Искам адвокат. — Тя се обърна и излезе от стаята, а той извика: — Шегувам се! Запиши, че съм казал „не“.

Руук не си тръгна. Каза на Хийт, че иска да остане в случай, че би могъл да помогне с нещо. Тя се чувстваше силно раздвоена — ужасно искаше той да се махне, защото объркваше емоциите й, но и виждаше ползата от евентуалните му прозрения, докато разглеждаха останките от апартамента на Касиди Таун. Руук беше посетил доста местопрестъпления с нея миналото лято, така че тя знаеше, че ако не друго, поне е достатъчно добре обучен, за да не вдига доказателствата от земята с въпроса „Това какво е?“. Освен това беше свидетел от първо лице на най-важния елемент в статията му — смъртта на главното действащо лице. Въпреки смесените си чувства, тя нямаше да откаже този професионален жест на Джеймисън Руук.