Ричард Касъл - Убийствена жега

— Заради писателя ли е? Да не си гадже на Джеймисън Руук?

Той й даде възможност и тя веднага се възползва.

— Не, няма да се получи, защото не съм сигурна, че мога да ти вярвам.

— Какво? Ники…

— Ще ти помогна. Опитвам се да разбера как на Солей Грей й е хрумнало да нападне редактора на Касиди Таун.

Петър веднага се размърда, тя чу лекото скърцане, когато се намести на дървения стол. Щом се успокои, тя продължи:

— Това стана веднага след гостуването й в твоето предаване. В нощта, когато ми каза за книгата на Касиди.

— Ти си приятел, разбира се, че ти казах.

— Само че не ми каза всичко. Не ми каза кого ще разобличи Касиди, но знаеше, нали? Знаеше, защото ти е казал не редакторът, а твоят ментор. Касиди Таун ти каза, нали? Може би не всичко, но това-онова, права ли съм? — Той отмести очи. — А ти си казал на Солей Грей. Затова тя хукна да краде ръкописа от издателя. От къде иначе би могла да знае? Кажи ми, че греша.

Влизаха и други клиенти, така че той се наведе през масата и заговори тихо, с треперещ, дрезгав глас.

— След станалото с Касиди реших да кажа на Солей. За да я предупредя.

— Може би, но освен това си се подмазвал. Убедена съм, че не си знаел какво ще направи, но не си могъл да устоиш на изкушението да й направиш услуга, за да ти бъде задължена. Така се прави, нали? Поразпита ме малко, а после в „Леджър“ излязоха подробности за снимката от аутопсията, която й показах. — Тя направи пауза. — Моля те, кажи ми, че не си Жилото.

— Аз? Не.

— Но я познаваш.

— Него. Да.

Хийт се увери, че той я слуша внимателно, преди да каже:

— Петър, не знам какво ти се е случило — може би винаги си бил такъв и затова се разделихме.

— Просто се опитвам да си върша работата, Ники. Не съм лош човек.

Ники го погледна внимателно и каза:

— Не, не мисля, че си лош човек. Просто смятам, че представите ти за морала са малко размити.

Тя остави парите за кафето на масата и си тръгна. Докато вървеше към вратата, се върна десет години назад, към последния път, когато напусна Петър. Тогава се намираха в кафене в Уест Вилидж, беше зимна нощ и от колоните се носеше гласът на Боб Дилън. Тя си спомни песента, която и сега съвпадаше с чувствата й, точно както тогава. „Не му мисли много, всичко е ОК.“ Все още потънала в меланхоличните, лишени от обвинения размисли на Дилън за връзките, Ники спря на най-горното стъпало на кафенето, за да закопчее кафявото си кожено яке, преди да тръгне на кратката си разходка обратно до управлението. Пред някаква закусвалня нагоре по улицата забеляза Лорън Пари, която слизаше от едно такси. Хийт понечи да я повика, но забеляза, че от следващото слиза детектив Очоа и избързва, за да й отвори вратата. С театрален жест той я покани вътре, двамата се засмяха и влязоха. Явно имаха среща за закуска. „Или пък“, каза си Ники, „са прекарали нощта заедно и идват на ранен обяд“. Гледката я накара да забрави Дилън за момент. Тя вдиша студения, свеж есенен въздух и я изпълни надежда, че може би от време на време нещата се получават по-добре от просто „ОК“.

Когато стъпи на тротоара, Хийт отново спря и си спомни, че точно тук беше видяла койота преди няколко дни. Очите й обходиха улицата и си спомни какво се беше случило.

Тогава го видя.

Койотът не беше там, където го забеляза последния път. Сега беше по-далеч и душеше тротоара на ъгъла с „Бродуей“, където тъкмо бяха прибрали боклука. Пред очите й наведе глава и близна нещо, а тя продължи да го наблюдава мълчаливо, макар че отчасти й се щеше да му извика „Ей!“ или просто да подсвирне, за да види дали ще реагира. Или дали ще я познае.

Докато Хийт размишляваше, животното вдигна глава. И погледна право към нея. Двамата стояха неподвижно и се гледаха от една пресечка разстояние. Тясната му глава бе твърде далеч, за да се виждат подробности, но прашната му сплъстена козина й казваше достатъчно за седмицата, която бе прекарал, преследван от хеликоптери и камери. Той вдигна муцуна още малко, за да се вторачи в нея и в този миг й се стори, че стои гола пред очите му. После койотът сви уши и този жест я накара да усети нещо, което можеше да опише само като родство между две същества, които са изтърпели цяла седмица извън своята среда.

Тя колебливо вдигна ръка, за да му помаха, но точно тогава покрай животното мина една кола и го скри от очите й. Когато отмина, койотът беше изчезнал.

Ники отпусна ръка и тръгна обратно към управлението. Докато чакаше да пресече на ъгъла на „Амстердам“, тя се обърна, за да се увери, но него го нямаше. Тя разбираше защо. И двамата познаваха нуждата от прикритие.