Ричард Касъл - Убийствена жега

На това място Руук попита Ники:

— Мислиш ли, че заради това Дерек е звънял на Солей онази вечер в закусвалнята?

— И на мен това ми хрумна — каза тя. — Било е в нощта, когато е убита Касиди Таун. Обзалагам се, че Дерек си е дал сметка, че Ранс Улф го търси и се е опитал да каже на Солей, преди да стане твърде късно.

— Вероятно вече е било твърде късно — отбеляза Очоа.

— Много тъжно — каза Ники. — Солей не само че така и не е научила истината от Дерек Сноу, но последната глава на откраднатия ръкопис е липсвала и всичко, което е прочела, е осъждало поведението й, подхранвайки вината й.

Руук кимна.

— Трагичното е, че умря, без да знае, че не е виновна за смъртта на Рийд.

Очоа погледна към партньора си.

— Какво си се умислил?

— Защо да съм се умислил? — попита Роули.

— Стига, ясен си ми, същият си като жена ми.

— Защото и двамата не спим с теб ли?

— Много смешно. Искам да кажа, че те познавам. Какво има?

— Ами, относно Солей Грей — каза Роули, — ако Джес Риптън е стоял зад всички убийства, било заради Тоби, било заради себе си, тя какво общо има? Искам да кажа като изключим това, че я е гонела параноя и се е чувствала виновна за онази нощ.

Хийт отговори:

— Предвид всичко, което знаем сега, не смятам, че е била забъркана с Риптън, Улф или Тоби. Не и като съучастник в някое от убийствата.

— Но въпреки това нападна Пъркинс, за да вземе ръкописа — каза Роули. — Да не твърдиш, че това е било съвпадение?

— Не, просто е станало едновременно. Има разлика.

Руук отново отпи от бирата си.

— А какво я е накарало внезапно да реши да го нападне?

— Имам идея — каза Ники, стана от барстола и се протегна. — Утре ще ви кажа дали съм права. Първо трябва да говоря с някого сутринта.

Когато на следващата сутрин Ники Хийт тръгна от управлението на запад по 82–а улица, нещо й се стори различно. В далечината се чуваше тихо монотонно бръмчене, което не беше чувала от седмица. Докато наближаваше „Амстердам“, забеляза малко облаче дизелов дим и ръмженето за миг се превърна в рев, който спря със скърцане и съсък, когато боклукчийската кола удари спирачките. Двама служители скочиха на улицата и нападнаха стената от боклук, останала след стачката. Две коли спряха зад камиона, който временно запушваше улицата, докато мъжете мятаха в него черни и зелени найлонови чували. Когато мина край тях, Хийт чу как шофьорът крещи през затворения прозорец:

— Хайде деее!

Ники се усмихна. Стачката на боклукчиите беше приключила и нюйоркчани вече можеха да се ядосват за нещо друго.

Беше 8:05, „Кафе Лало“ току-що беше отворило и единственият клиент, Петър, я чакаше, седнал под един от големите плакати с европейско изкуство, закачени на тухлената стена в дъното.

— Радвам се, че можахме да се видим — каза той и я прегърна.

— Да, и аз.

Тя седна срещу него до бялата мраморна масичка.

— Харесва ли ти мястото? — попита той. — Не исках да е до прозореца, стачката свърши и дизеловите пари се върнаха. Ужас.

— Да, миризмата от боклука определено е за предпочитане.

— Предавам се, Ники. Все забравям, че си оптимист. Чашата винаги е наполовина пълна.

— Да, поне през половината време.

Щом дойде келнерката, Ники каза, че иска само лате, без нищо за ядене. Петър затвори менюто и поръча същото.

— Не си ли гладна?

— Скоро трябва да се връщам на работа.

Веждите му разочаровано се свъсиха, но той не каза нищо. Вместо това продължи да действа по собствения си дневен ред.

— Знаеш ли, че тук са снимали „Имаш поща“?

Кой знае защо в главата й изникна „Имаш пенис“ и на лицето й изплува неканена усмивка.

— Какво? — попита Петър.

— Нищо. Мисля, че още съм преуморена след вчера.

— Къде блея? — каза той. — Не те попитах как върви всичко това.

— Да си призная, не е много лесно, но върви добре.

Тя не му каза за онова, което беше преживяла в апартамента на Руук, но той веднага премина към тази тема.

— Днес във всички вестници пишат за Тоби Милз, Джес Риптън и оня другия. Ти участва ли в разкритията?

Кафетата дойдоха и Ники изчака келнерката да се отдалечи, преди да отговори.

— Петър, не мисля, че между нас ще се получи нещо.

Той остави лъжичката си и я погледна объркано.

— Защото настоявам ли? Пак ли избързвам?

Тя беше решила, че колкото и да й е трудно, ще проведе този разговор и пренебрегна кафето си.

— Не става дума за това. Да, ти наистина… си непоколебим, когато се интересуваш от нещо.