Крис Картър - Един по един

— Мога да те представя, щом искаш — рече Ана. — Но не храни големи надежди.

Патриша като че ли се обиди.

— Не, това няма нищо общо с теб. Знам, че можеш да очароваш всеки мъж на света. Свидетелка съм.

Изражението на Патриша омекна.

— Но Робърт е… — Ана завъртя очи, търсейки точните думи — особен и абсолютна загадка. Избрал е да бъде самотник, но не защото е трудно да се разбираш с него, съвсем не. Той вероятно е най-сговорчивият човек, когото познавам. Но избягва връзки, сякаш са проклятие.

— Неприятно преживяване?

— Никой не знае. — Тя повдигна рамене. — Казвам ти, Робърт е загадка. Разговаря с теб за всичко, освен за работата и личния си живот. Мисля обаче, че греди години е имал някаква голяма любов, но не желае да говори за това.

— Значи не ходи по жени?

— Не съм казала такова нещо, а че не желае да се обвързва. Иначе се среща с много жени.

Патриша се усмихна.

— Добре тогава — напевно каза. — Уреди ме с него, сестро. — Тя се усмихваше, но всъщност изобщо не се шегуваше.

— Искаш да те уредя да спиш една нощ с деловия партньор на съпруга ми?

— Защо не? С този мъж бих правила безсмислен секс всеки ден от седмицата и два пъти в неделя.

Ана знаеше, че приятелката й говори сериозно.

— Непоправима си.

— Знам, но това прави забавен живота.

Ана чу, че телефонът в чантата й звъни, а Патриша се загледа в таена черна рокля с бели орнаменти на витрината на моден магазин вдясно от тях.

Ана започна да рови в чантата си. Намери телефона и го доближи до ухото си.

Мъжът, който стоеше на няколко крачки зад двете жени, се усмихна.

— Хей, скъпи! — каза Ана. — Каква изненада.

Гарсия се стараеше да говори спокойно:

— Ана, слушай. Къде си в момента?

— Какво?

— Знам, че си излязла да пазаруваш с приятелката си, но къде точно си в момента?

Тя погледна Патриша и направи гримаса.

— Откъде знаеш, че пазарувам с приятелка?

— Ана, моля те… Нямам време да ти обясня всичко. Искам само да ми кажеш къде си.

— Ами… в Туджанга Вилидж… Карлос, какво става?

Туджанга Вилидж се намираше близо до оживения булевард „Вентура“, в Студио Сити, но привидно далеч от всичко. Беше сгушен между кварталите „Колфакс Медоус“ и „Удбридж Парк“. В центъра му беше дългото една пряка Туджанга Авеню, между „Мурпарк“ и „Удбридж“, където бутици, ресторанти, кафенета и различни магазини се грижеха и за най-взискателните клиенти.

— Скъпа, казах ти, че нямам много време да обяснявам — отговори Карлос. — Но трябва да ми се довериш.

Ана нервно прибра кичур коса от късата си черна коса зад ухото.

— Карлос, плашиш ме.

— Извинявай. Няма от какво да се плашиш. Само ми се довери. Можеш ли?

— Да, разбира се.

— Добре. С кого си?

— Ами… с Пат, приятелката ми от йогата. Помниш я, нали?

— Да, тя идва на рождения ти ден, нали?

— Точно така.

— Хубаво. Искам да намерите някое оживено място — кафене, пицария или ресторант за бургери — и да седнете там с Пат и да ме чакате. Тръгвам веднага. Не разговаряй с никого. Абсолютно с никого. И при никакви обстоятелства не напускайте заведението, докато не дойда при вас. Разбираш ли, скъпа?

— Да… но…

— Обади ми се веднага, щом седнете някъде.

Ана познаваше Карлос прекалено добре, за да се заблуди от спокойния му тон. Той никога не я питаше къде е, нито с кого или други подобни неща. Двамата си имаха пълно доверие. Върху това се градеше връзката им. И никога не й казваше какво да направи, освен ако тя не поискаше съвет.

— Карлос, за какво става дума? — Гласът й отслабна. — Случило ли се е нещо? Добре ли са родителите ми?

Патриша стоеше до нея с обезпокоено изражение.

— Не, скъпа — отвърна Гарсия. — С никого не се е случило нищо. Виж, ще дойда след двайсет и пет минути, най-много половин час, и тогава ще ти обясня всичко. Само ми се довери. Намерете някое заведение и стойте там.

Ана въздъхна дълбоко.

— Добре. Вече знам къде ще отидем. Ще седнем в кафене „Арома“. Намира се в центъра на Туджанга Вилидж. Тръгваме веднага.

— Чудесно. Отидете там, поръчайте си кафе и аз ще дойда скоро. — Той затвори.

Карлос видя Ана още преди Хънтър да спре пред кафене „Арома“. Двете с Патриша седяха край масичка до прозореца на заведението.

Ана беше седнала там нарочно. Нервно наблюдаваше Туджанга Авеню. Когато видя Карлос и Робърт да слизат от колата, тя скочи и се втурна навън. Патриша я последва.

Гарсия я пресрещна на вратата, инстинктивно я прегърна, сякаш не я беше виждал от години, и зацелува косата й, а Ана притисна лице до гърдите му.