Крис Картър - Един по един

Странен на вид мъж с тънки устни и заострен нос, вървеше бавно срещу камерата. Може би убиецът беше избрал него.

Истината беше, че всеки, който вървеше по улицата, можеше да бъде следващата жертва. Те нямаше как да знаят.

Мъжът се придвижи вдясно и излезе от кадър.

Изведнъж светът в кабинета на детективите престана да се върти.

На десетина крачки пред камерата те най-после разбраха за кого говори убиецът.

Двете жени вървяха заедно. Две приятелки, които се наслаждаваха на разходката и разглеждането на витрините на магазините някъде в Лос Анджелис, без изобщо да съзнават за злото, което ги преследва. Бяха с гръб към камерата, но не беше необходимо жената вляво да се обръща, за да я познае Гарсия.

— Господи! — дрезгаво възкликна той.

— Ана — прошепна Робърт, който също позна съпругата на Гарсия и стрелна с поглед партньора си. Стомахът му се сви.

За миг Карлос сякаш не беше в състояние да се движи, да говори и дори да мигне. И после избухна:

— Копеле… Кълна се в Бога… ако я докоснеш… ако се приближиш до нея, ще те намеря и ще те убия. Чуваш ли? Ще те убия. Майната й на значката. Не ми пука, че съм ченге. Ще доведа ада и всичките му демони на прага ти, каквото и да стане.

Непознатият пак се засмя:

— Красива е, нали?

— Да ти го начукам, извратена откачалка. Бедна ти е фантазията какво ще ти направя, ако… — Карлос посегна към мобилния си телефон.

— Нека ти кажа какво ще стане, детектив — прекъсна го убиецът, предугаждайки следващия му ход. — Ако й се обадиш, за да я попиташ къде е и ако я видя да изважда мобилния си телефон и тя се обърне да ме види, обещавам ти, че повече няма да я видиш жива. Двете предишни жертви ще ти се сторят като коледно утро в сравнение с онова, което ще й направя. Знаеш, че говоря сериозно. Повярвай ми. Не можеш да дойдеш тук достатъчно бързо.

Отчаяният поглед на Карлос се отмести от телефона му към монитора на бюрото му и после към Хънтър.

Робърт вдигна дясната си ръка, давайки знак на партньора си да не набира номера на Ана.

— Знаеш ли къде е тя? — прошепна той. — Ана каза ли ти къде ще ходи днес?

Гарсия поклати глава.

— Дори не знаех, че ще излиза — отговори по същия начин.

— Знаете ли какво ми е интересно? — продължи човекът по телефона. — И двамата твърдите, че ще ме намерите и ще ме хванете. Детектив Хънтър го каза последния път, когато разговаряхме. Спомняш ли си?

Робърт не отговори.

— Спомняш ли си, детектив Хънтър?

— Да.

— Но истината е, че изобщо не се доближавате до мен, нали?

Мълчание.

— А в това време, както виждате, аз мога да се доближа до близките ви хора и ако реша, мога да отнема живота им. Изборът е мой, не ваш или техен. Мога да стигна дори до вас, ако искам. Аз мога да бъде навсякъде и никъде. Но вие разполагате само с празни заплахи.

— Не е заплаха, скапан кретен, а обещание. — Гласът на Карлос още трепереше от гняв. — Ако я докоснеш, нищо друго няма да има значение. Дори законът. На земята няма да има дупка, където да се скриеш. Разбираш ли какво ти говоря?

— Да — отговори непознатият спокойно като свещеник в изповедалня. — А ще има ли разлика, ако взема приятелката на жена ти?

Детективите отново настръхнаха.

Убиецът не изчака отговор.

— Разбира се, че има. Тогава няма да е лично и реакцията ти няма да е същата, нали, детектив Гарсия? Както ти каза, когато е наш близък, нищо друго няма значение. Дори забравяме кои сме. Може би се превръщаме в чудовища. — Той въздъхна и за пръв път гласът му стана по-рязък. — Знаете ли, повечето хора мислят, че като човешки същества ние винаги имаме избор, независимо в каква ситуация се озоваваме. Бих искал да оспоря тази теория. Смятам, че невинаги имаме избор. Понякога други правят избора вместо нас и като човешки същества ние не можем да направим нищо, освен да реагираме. Например, ако реша да отнема от теб съпругата ти, детектив Гарсия, моят избор, а не твоят, ще промени твоя живот завинаги.

Карлос не знаеше какво да каже.

— Но гневът и емоционалната болка са хубави неща — продължи човекът по телефона след кратко мълчание. — Те показват, че все още сме живи. Че още ни пука. Че другите хора все още имат значение за нас. Прав ли съм в психологическия си анализ, детектив Хънтър?

Робърт се замисли и после отвърна:

— Да.

— Трябва да се гордееш, детектив Гарсия. Ти се справи добре. Реакцията ти ми хареса. Това е реакция на човек, на когото му пука. — Убиецът се изсмя. — Е, мисля, че си свърших работата. Но скоро ще разговаряме отново — и това е обещание.