Крис Картър - Един по един

Гарсия отмести поглед от екрана.

— Кога намери време да го проучиш?

— Не съм го проучвал — отвърна Хънтър. — Чета много. Преди известно време прочетох статия в списание „Форбс“.

— А прочете ли статията, която Кристина Стивънсън е написала за него?

— Още не.

Карлос щракна на най-горния линк с резултатите от търсенето си, който го заведе в уебсайта на „Системи Полсън“, и бързо прегледа информацията на страницата „За нас“. Според написаното там Хънтър беше прав за всичко, фирмата на Полсън беше една от първите, които бяха разработили интернет системи с бази — данни и сега беше една от водещите в света. Системите й се използваха от компании в цялото земно кълбо.

— За него ли говорим? — попита Гарсия. — Той наистина е човек, който добре се ориентира в киберпространството.

— Вероятно ще обсъдим и него, но още не. Първо искам да разбера колко зле му се е отразила статията на Кристина Стивънсън. Но дори тогава пак ще трябва да търсим връзка между Полсън и Кевин Лий Паркър. Може да е искал да отмъсти на госпожица Стивънсън заради статията, но как се вмества първата жертва в плана му за отплата?

Карлос не отговори.

Телефонът на бюрото на Робърт иззвъня и привлече вниманието му.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“.

По линията се чу изщракване.

— Ало?

— Детектив Хънтър — най-после каза човекът от другия край. Тонът му беше студен и спокоен като на лекар, който посреща пациент. — Радвам се, че си на бюрото си.

Когато Робърт чу гласа му, в стомаха му се образува празнота, усещане за вакуум, което мигновено се измести от безпокойство. Той стисна зъби и погледна Гарсия.

— Онлайн ли си? — попита непознатият с подигравателен и весел тон. — Защото ще ти покажа нещо, което съм сигурен, че ще достави удоволствие на теб и на партньора ти.

Въпреки че в кабинета беше хладно, Хънтър почувства, че на врата му изби студена пот.

— Готов ли си, детектив Хънтър? — риторична попита мъжът по телефона. — Защото любимият ти уебсайт току-що се завърна онлайн. Не е необходимо да ти казвам уебадреса, нали?

Детективът вече пишеше адреса в интернет търсачката.

Уебстраницата се зареди за по-малко от три секунди. Онова, което видя, го стъписа и принуди да се вгледа отново. Този път картината не беше оцветена в зеленикавия оттенък на камера за нощно виждане, нито се излъчваше от някакво неприветливо, мрачно помещение като затвор. Убиецът предаваше на дневна светлина от оживена градска улица. И този път камерата не беше статична, а се движеше с тълпата, разхождайки се спокойно, сякаш я държи турист, който снима почивката си в Лос Анджелис.

Хънтър присви очи.

Имаше хора навсякъде. Мъже и жени, облечени в най-различни дрехи, от джинси, тениски, къси панталони и рокли до официални делови костюми. Някои бързаха, допрели мобилни телефони до ушите си, други вървяха бавно и разглеждаха витрините на магазините. Обективът беше стеснен и всичко се виждаше като в тунел.

Робърт бързо закри с ръка микрофона на слушалката.

— Обади се на Мишел от отдел „Киберпрестъпност“ във ФБР — прошепна той на Гарсия. — Уебсайтът отново е онлайн.

Бюрото на Карлос беше може би най-добре подреденото в цялото Главно управление на полицията. Всичко си имаше определено място и беше разположено симетрично. Визитната картичка на Мишел беше първата от трите наредени една до друга вдясно от телефона. Той набра номера и Мишел отговори след второто позвъняване.

— Мишел, обажда се Карлос.

Тя веднага долови сериозния му тон.

— Здравей, Карлос. Какво не е наред?

Гарсия пишеше в търсачката си, докато говореше.

— Убиецът отново е на телефонната линия и уебсайтът отново е онлайн.

— Какво?

— Той е на телефона в момента.

От другия край на линията се чу трескаво тракане по клавиатура.

Страницата се зареди на компютъра на Карлос. Той се намръщи на образите от улицата и погледна партньора си.

— Какво е това, по дяволите?

Хънтър леко поклати глава и повдигна рамене.

— Как така уебсайтът отново е онлайн, Карлос? — попита Мишел. — При мен няма нищо.

— Какво?

— Пише „Грешка 404. Сайтът не е намерен“.

— Провери уебадреса — отговори Гарсия и инстинктивно препречете адреса в търсачката си. — На моя екран получавам образи на живо. Гледам ги в момента.

— Вече го проверих. Сигурен ли си, че адресът е същият?

— Да.

Пак се чу трескаво тракане по клавиатура.

— По дяволите, той ни блокира! — каза Мишел.