Крис Картър - Един по един

Изминаха пет минути, без да се случи нищо. И после устните на жената се разтеглиха в усмивка. Той проследи погледа й, отправен към друг мъж, който зави зад ъгъла и забърза към жилищния блок. Беше най-малко двайсетина килограма по-слаб от съпруга й и десетина години по-млад. Жената се усмихна широко.

Шофьорът се ухили: „Да, само какви неща можеш да научиш, като наблюдаваш.“

Той обаче не беше там, за да разкрие нечия извънбрачна любовна връзка. Задачата му беше много по-важна.

В седем и петнайсет от сградата излезе друг мъж. Висок и с атлетично телосложение. Вървеше целеустремено. Очите му показваха непоколебима решителност. Шофьорът инстинктивно се плъзна надолу по седалката и стана още по-незабележим, докато в същото време внимателно наблюдаваше мъжа, който се качи в колата си и потегли.

Шофьорът се усмихна. Всичко вървеше по план.

Двайсетина минути по-късно от сградата най-после излезе мишената му. Той се наведе напред и се вгледа в нея, докато тя вървеше към колата си. Беше привлекателна, излъчваше чар и имаше тяло, за което сигурно завиждаха всичките й приятелки.

Той си пое дълбоко дъх и остави вълнението да се спусне като лавина по гърба му. Във вените му нахлу адреналин, докато проверяваше снимачното оборудване и запалваше двигателя.

Цял ден я беше следил, чакайки удобен момент да нанесе удара си. Знаеше, че успехът му зависи от избирането на идеалния момент. Ако моментът не беше идеален, нещата бързо можеше да се объркат.

След толкова много часове моментът най-после беше настъпил.

Шоуто му отново щеше да излезе онлайн.

Когато Хънтър се върна в Главното управление на полицията, Гарсия енергично търкаше очите си.

— Всичко наред ли е? — попита Робърт.

Карлос вдигна глава и дълбоко въздъхна.

— Току-що изгледах онзи филм — „Дяволът в мен“.

— Откри ли нещо? — Колегата му седна зад бюрото си.

Гарсия стана и започна да масажира врата си.

— Не мисля, че написаното от убиеца в спалнята на госпожица Стивънсън се отнася за филма.

Робърт го погледна.

— Както казах и преди, сюжетът се върти около млада жена, чиято майка е убила трима души, докато е била обсебена от демон. Най-много ме интересуваха убийствата и по-точно начините.

— Е, и?

— Няма прилика с нашия случай. Беше безумно нападение с нож. И трите жертви бяха заклани в една и съща къща, в една и съща нощ и в разстояние на няколко минути. След това филмът се фокусира върху дъщерята на жената, която присъства на няколко сеанса за прогонване на зли духове, за да се опита да разбере дали майка й наистина е била обладана от дявола, когато е извършила убийствата. Никой не е затворен в контейнер. Не се появяват оси или други насекоми. Никой не е потопен в алкална или киселинна баня, нищо не се излъчва по интернет и няма гласуване или избиране на метод за умъртвяване. Ако в посланието, което ни е оставил убиецът в спалнята на госпожица Стивънсън, има някакъв смисъл, думите не са свързани с филма.

Хънтър насочи вниманието си към таблото със снимките и фотоса на флуоресцентния отпечатък и се почеса по главата: „Дяволът в мен? Какво ли означава това, да му се не види?“

— Ами имейлите на госпожица Стивънсън? — попита. — Нещо ново?

Денис Бакстър от отдел „Компютърни престъпления“ беше качил имейлите на Кристина Стивънсън на външен твърд диск, сега свързан с компютъра на Гарсия. Вече можеха да ги четат на голям екран и да не се притесняват, че от „Ел Ей Таймс“ може да изтрият регистрацията й.

— Засега нищо, което бих могъл да нарека подозрително — отвърна Карлос, връщайки се на бюрото си. — Има размяна на бързи вътрешни имейли между госпожица Стивънсън и други репортери от „Ел Ей Таймс“ — шеги, клюки, обсъждания на статии… такива неща. Претърсвам всичките й имейли за съобщение, което не е дошло от адреса @latimes.com. Надявам се, че по този начин ще отделя личните от служебните й имейли. Засега не се появява нищо, но трябва да проверя още много. А ти?

Робърт му разказа за срещата си с Памела Хейс.

— Хей, чакай малко — рече Гарсия, вдигна ръка и го прекъсна, докато му разказваше за телефонните заплахи, които беше получавала Кристина. — Кой е този човек?

— Името му е Томас Полсън. Софтуерен милионер от Лос Анджелис.

— Софтуер? — Мускулите на челюстта на Карлос се свиха. Той вече пишеше името на Полсън в търсачката.

— Да, фирмата му беше една от първите, които създадоха интернет системи с бази — данни.