Крис Картър - Един по един

„Едисън“ беше елегантен и изискан бар в мазето на прочутата сграда „Хигинс“ в центъра на Лос Анджелис. В началото на XX век в същото мазе се бе помещавала първата частна електростанция в града. В почит към мястото на електроцентралата в историята „Едисън“ беше запазил до голяма степен оригиналната архитектура и механичните артефакти.

В зоната вляво от главния бар намериха два кожени стола с високи облегалки, поставени до ниска, лакирана маса за кафе с имитиращ мраморен плот. Слабото осветление и тихата музика от трийсетте години заедно със старинните предмети и обзавеждане създаваха носталгична атмосфера, която те пренася в миналото.

Хънтър изчака Памела да се настани и след това седна.

Тя отново му се усмихна вяло, оценявайки жеста.

— Преди да започнете да ми задавате въпроси, моля ви, кажете ми, открит ли е трупът на Кристина?

За Хънтър не беше трудно да прочете мислите й. В момента тя не беше репортер и не питаше, защото искаше информация за евентуална статия, а все още се държеше за крехката надежда, че онова, което е видяла, е откачена измама — някакво огромно недоразумение.

Робърт беше изпадал в това положение безброй пъти. И ставаше все по-трудно.

Стомахът му се сви.

— Да.

Той видя как светлината в очите на Памела угасна. Нещо, което беше виждал много пъти. Не като родител, който току-що е загубил син или дъщеря, а като човек, който не само че е загубил близък приятел, но и съзнава, че опасността и злото са по-близо, отколкото е мислел. Щом такова нещо се беше случило с Кристина, можеше да се случи и на нея. На семейството й. На всеки.

Тя въздъхна дълбоко. Очите й се напълниха със сълзи.

— Кога?

— Вчера.

— Къде?

— Недалеч от дома й.

До тях се приближи сервитьорка, която лесно можеше да се състезава за титлата Мис Калифорния.

— Здравейте и добре дошли в „Едисън“ — каза с усмивка, която Хънтър беше сигурен, че отправя към всеки гост. — Желаете ли да видите менюто с коктейлите?

— Не, благодаря — отвърна Памела и поклати глава. — Може ли водка с мартини, моля?

— Разбира се. — Сервитьорката погледна Хънтър, готова да вземе поръчката му.

— За мен само кафе без нищо, моля.

— Ей сега. — Момичето се обърна и се отдалечи.

— Кой е способен на такова нещо? — попита Памела. Гласът й беше станал сух, сякаш нещо бе заседнало в гърлото й. Тя млъкна и преглътна сълзите си. — Успяхме да намерим откъси от автентичното предаване по интернет. Гледахте ли го?

Хънтър задържа погледа си на нея и после кимна.

— В какво беше затворена, по дяволите? Някакъв собственоръчно направен стъклен ковчег?

Той не отговори.

— И онези бутони по интернет. Хората гласуваха как да умре Кристина, така ли?

Той продължаваше да мълчи.

— Така е било. — На лицето й се изписа възмущение. — Наистина са гласували. Защо? Те дори не са я познавали. Забавно ли им се е видяло? Или са помислили, че е някаква игра? Или са решили, че щом на екрана е изписана думата ВИНОВНА, Кристина наистина е виновна за нещо?

Този път напрегнатият израз в очите й настояваше за отговор.

— Не мога да ви кажа какво са мислели хората, докато са натискали бутоните, госпожице Хейс — спокойно отговори Хънтър, — но може би поради една от причините, които току-що изброихте. Може да са мислели, че е игра, а не реалност, или да са повярвали в заглавието ВИНОВНА.

Думите му я накараха да затаи дъх. Памела разбра подтекста им. Всеки ден използваше заглавия… С тях пресата привличаше вниманието на хората. Тя знаеше, че колкото по-сензационно е едно заглавие, толкова по-голямо внимание ще привлече, и за да постигне максимален резултат, подбираше думите много внимателно. Понякога е необходима една-единствена дума. Освен това Памела много добре знаеше, че в психологическо отношение заглавията служат за различни цели. Понякога са насочени да грабнат вниманието на хората, докато в същото време се опитват да внушат някакво предварително формулирано мнение в подсъзнанието им. И въздействието на заглавието беше много по-голямо, отколкото предполагаха хората. Силно. И Памела знаеше това.

„Убиецът е използвал професионалния трик на Кристина срещу нея“ — помисли си тя и това я накара да потрепери.

Сервитьорката се върна с напитките им. Даде на Памела мартинито и още преди да остави кафето на Хънтър на масата, Памела изпи питието си на три големи глътки.

Момичето я погледна, полагайки усилия да прикрие изненадата си.

— Може ли още едно, моля? — попита Памела и й връчи празната си чаша.