Крис Картър - Един по един

Хънтър долови колебанието й и отново я подкани да говори:

— Памела, и най-дребната информация може да ни помогне да хванем убиеца на Кристина. Тя страхуваше ли се от нещо или от някого?

Жената отново го погледна и видя в очите му твърда решителност и искреност, каквито не виждаше често. Чертите й леко се отпуснаха.

— Преди четири месеца Кристина написа статия за един човек на име Томас Полсън.

— Софтуерният милионер?

— Единственият и неповторимият — отговори Памела, изненадана, че е чувал за него. — Бивша служителка на господин Полсън се свърза с Кристина с потенциално голяма история. Кристина дойде при мен и аз й дадох зелена светлина да проучи нещата. Тя работи два месеца и изрови купища мръсотии за този боклук. Статията беше отпечатана и бизнесът и личният живот на господин Полсън пострадаха.

— За какво беше статията?

Памела отново отпи от питието си.

— Той обича да вкарва в леглото си секретарките си, личните си асистентки и всички, които хареса, а после ги заплашва да си държат устата затворена, използвайки каквито средства смята за добре. Господин Полсън е женен и има дъщеря. Когато беше отпечатана, статията разкри, че той го прави от години. Предполага се, че е спал с повече от трийсет и пет свои служителки. — Тя замълча, преценявайки думите си. — Знам, че за мнозина това не звучи толкова унищожително, но все пак живеем в Съединените щати, страна, подчинена на фалшив морал и където да си религиозен, верен и истински семеен човек, е нещо повече, отколкото предполагаме. И това е Лос Анджелис, град, където и най-малката афера може да сложи край на нечия кариера. Статията се отрази много зле на живота на господин Полсън.

Хънтър записа нещо в тефтерчето си.

— И той заплаши ли госпожица Стивънсън?

Памела направи колеблива гримаса.

— След излизането на статията тя започна да получава телефонни обаждания… нещо за болка и че ще я накарат да страда и да умре бавно. Бяха й се случвали такива неща и преди, пък и Кристина не се плашеше лесно, но знам, че нещо в онези телефонни обаждания наистина я стресна. Опитахме се да проследим обажданията, но човекът, който й звънеше, беше много умен. Пренасочваше обажданията из целия град.

— Получаваше ли ги и напоследък?

— Не съм сигурна. Известно време не споменаваше нищо по този въпрос.

Робърт пак си записа някои неща.

— Но говорим за статии, които Кристина написа, докато беше в развлекателната секция — добави Памела. — Преди да я взема в развлекателната, тя работи девет месеца в криминалната секция. А преди това беше почти във всяка секция във вестника. Ако случилото се с нея е заради някоя статия, която е написала, списъкът е дълъг.

— Да, знам. Има ли начин да получа архив на всички статии, които е написала госпожица Стивънсън, докато е работила в развлекателната секция? Бих искал да започна оттам.

Въпреки че Памела изглеждаше изненадана, веждите й не помръднаха.

— Говорим за статии, писани в продължение на две години.

— Да, съзнавам това. Имаме екип, който ги събира, но с твоята помощ ще ускорим нещата.

Тя го гледа няколко секунди.

— Добре. Сигурна съм, че ще мога да събера всичко и да ти изпратя компресиран архив до утре.

Шофьорът беше започнал работа преди зазоряване. Беше седял търпеливо зад волана и мълчаливо бе наблюдавал входа на жилищния блок на отсрещната страна на улицата. Повечето хора биха сметнали тази задача за скучна, но той нямаше нищо против. Всъщност дебненето му доставяше удоволствие. Чакането му даваше време да мисли. Да подреди мислите си. Да пресмята. Освен това обичаше да наблюдава хората. Човек можеше да научи много неща, като наблюдава отстрани.

Така например в седем без петнайсет плешив, възпълен мъж, облечен в стар и зле ушит сив костюм, излезе от сградата и пресече улицата. Вървеше бавно, пораженски, с прегърбени рамене и наведена глава, сякаш мислите му бяха твърде тежки за него. Цялото му поведение крещеше едно — тъга. Ежедневието беше ужасна борба. Шофьорът виждаше, че мъжът мрази работата си, каквато и да беше. Големият златен пръстен на дебелия пръст на лявата му ръка показваше, че е женен, но и че е напълнял доста, откакто пръстенът бе украсил ръката му. Спокойно можеше да се предположи, че бракът му отдавна е загубил пламъка, който някога е имал.

Шофьорът вдигна поглед към сградата. На първия етаж жена с къса мръсна руса коса и очевидно малко по-пълна, отколкото би желала да е, гледаше през прозореца към възпълния мъж. Очите й го проследиха, докато той се скри в друга улица. Тя се върна в апартамента, но три минути по-късно отново застана на прозореца. Този път загриженият й поглед се съсредоточи в противоположния край на улицата. Шофьорът забеляза и нещо различно в жената. Косата й беше сресана и грозната нощница беше заменена с нещо по-секси.