Крис Картър - Един по един

Напрежението и отчаянието се отрази на отношенията му със съпругата му Стефани и те започнаха да се карат. Дъщеря им вече беше на три години. Итън беше вманиачен и потиснат и се превръщаше в развалина. И тогава Брад Нелсън реши да закрие фирмата. Беше му писнало. Разногласията бяха станали неконтролируеми. Той нямаше търпение, нито пари, но не беше задлъжнял като Итън.

Партньорството завърши зле. Брад отказа да подпише документите, с които прехвърля дела си от фирмата на Итън, и това означаваше, че Итън не може да продължи сам разработването на играта. Петдесет процента от интелектуалната собственост върху играта принадлежаха на Брад, който отказа да му ги даде. Итън нямаше пари да наеме адвокат и да се опита да се бори в съда. Ако щеше да разработва игра за „Х-Бокс 360“, трябваше да забрави за всичко, което беше направил досега, и да започне от нулата, а той нямаше нито средствата, нито психическата издръжливост за това.

Итън беше напълно разорен и сломен. Не знаеше какво да прави, но преживяването го остави огорчен и вече нямаше желание да програмира. Имаше толкова големи дългове, че единственият изход беше да обяви банкрут. Банката му взе къщата и с това семейните кавги се разгорещиха. Стефани го напусна и преди шест месеца подаде молба за развод. Взе дъщеря им и сега живееше в Сиатъл с мъж, с когото се беше запознала, докато все още бяха женени.

Алисия му липсваше безумно. През последните шест месеца Итън я беше виждал само веднъж. Единствената му утеха беше, че два пъти седмично можеше да говори с нея трийсет минути по видео връзка по интернет, както беше постановил съдията.

Когато стигна до вратата на апартамента си, той дишаше толкова тежко, че звучеше като повредена прахосмукачка. Извади ключовете, отвори вратата и влезе в малкия, тъмен и клаустрофобичен апартамент.

— Мамка му! — измърмори и погледна часовника си. Беше се качил до четвъртия етаж за три минута. Ръката му намери електрическия ключ за осветлението на стената и старата жълта крушка в средата на тавана примига два пъти, преди да облее стаята с толкова слаба светлина, че почти нямаше разлика отпреди. Той се втурна към лаптопа на пластмасовата масичка до стената и бързо го включи. — Хайде, хайде, зареди, праисторическа тухло — подкани Итън стария компютър, размахвайки ръце. На екрана най-после се появи приложението за видео връзката и той натисна бутона „Обади се“.

От другия край на линията отговори бившата му съпруга.

— Невероятен си — сърдито каза — Закъсня цели петнайсет минути…

— Не започвай пак, Стефани — прекъсна я той. — Излязох от работа навреме, но автобусът спука гума. Трябваше да слезем и да се натъпчем в следващия… Все едно, на кого му пука? Защо ли си губя времето да ти обяснявам? Къде е Алисия?

— Нещастник — каза Стефани. — И не приличаш на нищо. Можеше поне да срешеш косата си.

— Благодаря ти за любезните думи. — Итън прокара пръсти през косата си, опитвайки се да я приглади, а после избърса с ръкава на ризата потта от челото си. Секунда по-късно на екрана се появи усмихнатото лице на Алисия.

Тя беше изумително момиченце. С розовите си бузки и къдравата руса коса приличаше на героиня от анимационен филм. Очите й бяха тъмносини и формата им придаваше винаги усмихнат вид на лицето. Сега тя наистина се усмихваше и усмивката й би обезоръжила всеки възрастен.

— Здравей, татко — каза Алисия, енергично махайки с ръка пред камерата.

— Здравей, миличка. Как си?

— Много съм добре, татко. — Тя сложи ръчичката си на устата и се изкикоти. — Много си смешен.

— Така ли? Защо?

Тя пак се изкикоти.

— Лицето ти прилича на голяма ягода и косата ти стърчи като ананас.

— Ами тогава може да ме наричаш „плодова салата Татко“.

Алисия се засмя със заразителния си смях, на който човек не можеше да устои.

Итън се засмя заедно с нея.

Двамата разговаряха още дванайсет минути. Итън почувства, че в гърлото му засяда буца, като знаеше колко скоро ще трябва да каже „довиждане“ на дъщеря си.

— Татко… — намръщи се Алисия. Очите й изразяваха озадаченост.

— Да, миличка. Какво има?

Мобилният телефон на Итън иззвъня в джоба на ризата му. Той винаги го изключваше, когато разговаряше с дъщеря си, но днес забрави, защото бързаше.

— Една секунда, миличка. — Итън извади телефона си и без да погледне екранчето, го изключи и го прибра в джоба си. — Извинявай, миличка. За кого питаше?

Неизвестно защо на лицето на Алисия се изписа страх.