Крис Картър - Един по един

— Той е бил зад нас? — попита Ана. — И ни е снимал?

Гарсия кимна.

— И го е предавал на живо по интернет?

— Да, но не за всички, а само за Робърт и за мен. Никой друг не е можел да го види.

Тя не искаше да знае техническите подробности.

— Моля те, Ана, постой при родителите си няколко часа. Аз трябва да задвижа някои неща и искам да проверя апартамента ни.

Тя се закашля.

— Мислиш, че е бил в дома ни?

— Не — убедено отговори Карлос. — Но трябва да съм абсолютно сигурен, защото иначе параноичното ченге в мен няма да намери покой. Знаеш го.

Ана не беше сигурна дали чувството в гласа на съпруга й е гняв или страх.

— Значи това е същият човек, който е отвлякъл и убил онази репортерка от „Ел Ей Таймс“, за която пише в днешния вестник — заключи. — Предавал го е по интернет, нали? Така както направи с Пат и мен.

Не беше необходимо да й отговаря. Тя знаеше, че е права.

Той не откъсваше очи от пътя и стисна волана, докато кипеше от гняв. Всъщност искаше жена му да напусне Лос Анджелис, докато затвореха зад решетките онзи психопат. Тя обаче никога нямаше да се съгласи, дори животът й да беше в опасност. Ана беше упорита, много твърдоглава и отговорна. Работеше с бедни стари хора, които ежедневно се нуждаеха от грижите й и зависеха от нея. Тя нямаше да остави Карлос дори за една нощ. А той нямаше представа колко дълго ще продължи издирването на убиеца.

Карлос се беше съгласил с Хънтър, че днес убиецът нямаше намерение да нарани Ана, но го прие като предупреждение да бъде нащрек. Убиецът лесно можеше да промени решението си утре, вдругиден или на следващия ден… и той знаеше, че не може да направи почти нищо. Кадрите, които им беше показал следобед, го бяха изпълнили със страх и бяха подчертали една страшна истина — че независимо кой е и колкото и да иска, Гарсия не може да пази денонощно съпругата си. Убиецът знаеше това. И днес се беше погрижил и те да го разберат.

Старомодният асансьор с размери на килер беше заседнал някъде на последните етажи на сградата и Итън Уолш изкачваше стълбите към апартамента си на четвъртия етаж бързо, прескачайки по две наведнъж. Проблемът беше, че физическите упражнения не влизаха дори в речника му, още по-малко в рутинното му ежедневие. Докато стигне до втория етаж, вече беше останал без дъх, беше се зачервил и се потеше като сумист в сауна, който всеки момент ще получи инфаркт. Въпреки че беше понапълнял през последните няколко месеца, Итън не беше пълен, но определено не беше във форма.

Обикновено той би покорил бавно осемте реда стъпала, водещи до апартамента му, ругаейки, когато стигнеше до края на всеки, но тази вечер закъсняваше с десет минути за половинчасовото си видео обаждане с четиригодишната си дъщеря Алисия.

Когато тя се роди, животът му, изглежда, се беше отправил по пътя на успеха. Той беше независим програмист на видеоигри, при това много добър. Беше разработил сам няколко онлайн игри и в три поредни години спечели престижната награда „Мочис“ за „най-добра стратегия и интрига на годината“. Но с появата на директни онлайн магазини за големи платформи като „Майкрософт X-Бокс 360“ и „Плейстейшън 3“ на „Сони“ пред независимите програмисти на видеоигри се разкри един цял нов свят. И можеше да спечелят страшно много пари.

Итън обсъди идеята да създаде игра за „Х-Бокс 360“ с Брад Нелсън, гениален канадски програмист на игри, с когото се бе запознал преди няколко години. Брад каза, че обмисля същата идея, но е изключително трудно да я осъществи сам. След още няколко разговора двамата решиха да я разработят заедно и така създадоха игрите „Агресор“ само шест месеца преди да се роди момиченцето на Итън.

Брад имаше много връзки и благодарение на наградите на Итън успя да осигури две много солидни инвестиции, които им позволиха да напуснат работата си и да се съсредоточат единствено върху разработката на първата им голяма конзолна игра.

За седем месеца бяха готови с кратка демонстрационна версия, която се разпространи като вирус в „Х-Бокс 360“. Около играта и фирмата им се вдигна невероятен шум, но Итън беше перфекционист и продължи да поправя и да преработва огромни части от играта, и това възпрепятства напредъка й. Всеки ден започнаха да избухват спорове между Итън и Брад. Датата на завършването на играта постоянно се отлагаше и две години по-късно все още не беше обявена. Никой не знаеше със сигурност кога ще бъде завършена. Шумът около играта и фирмата им стихна. Инвестициите секнаха. Накрая Итън беше принуден отново да ипотекира къщата си и да вложи във фирмата всичко, което има.