Крис Картър - Един по един

— Добре ли си? — попита той.

Тя вдигна глава, погледна съпруга си и напрежението изпълни със сълзи очите й.

— Добре съм. Какво става, Карлос?

— Ще ти обясня след малко. С колата ли дойде?

Тя поклати глава.

— Взехме автобуса — обади се Патриша, която стоеше до Хънтър и озадачено наблюдаваше сцената между Ана и Карлос.

Робърт огледа улицата, търсейки някого, който проявява интерес към малката им група. Никой не ги заглеждаше. Хората от двете страни на Туджанга Авеню продължаваха с живота си. Някои разглеждаха витрините на магазините, друга влизаха или излизаха от множеството кафенета и ресторанти на оживената улица, а трети се наслаждаваха на бавна и спокойна разходка в края на хубавия калифорнийски есенен ден. И никой в кафенето не се интересуваше от тях.

Той беше огледал улицата и за камери за наблюдение, но не видя нито една. За разлика от много големи градове в Европа, някои с камера на всеки четиринайсет души, Лос Анджелис не бе вманиачен по наблюдението. В целия Туджанга Вилидж нямаше нито една камера.

— О, съжалявам — каза Ана. — Робърт, това е приятелката ми Патриша.

Хънтър стисна ръката й.

— Приятно ми е да се запознаем.

Патриша беше висока метър шейсет и два, въпреки че високите токчета на черните й ботуши добавяха още няколко сантиметра към ръста й.

— Удоволствието е мое — отвърна тя и му се усмихна непресторено.

Хънтър даде ключовете на колата на Гарсия.

— Карлос, вземи колата и закарай вкъщи Ана и Патриша. Аз ще се върна в Управлението, въпреки че може да остана малко и да огледам.

— Какво ще търсиш? — попита Ана и се втренчи в Робърт, сякаш знаеше, че съпругът й няма да й обясни нищо.

Погледът на Хънтър се спря на партньора му само за частица от секундата и после се отмести към съпругата му.

— Нищо определено, Ана.

Изражението й остана непреклонно.

— Глупости.

— Виж, довери ни се. Карлос ще ти обясни всичко по-късно.

— Обещавам — каза съпругът й и стисна ръката й. — Но в момента трябва да тръгваме.

Веднага щом Карлос остави Патриша пред жилищния й блок в Монтерей Парк, Ана се обърна към него.

— Няма да чакам, докато се приберем у дома, за да поговорим, Карлос. Какво става, по дяволите? — Тя още беше уплашена. — Видях, че в Туджанга Вилидж не се случи нищо — нямаше полицейски коли, не арестуваха никого, нямаше спешен случай, нищо необичайно, така да се каже.

Той превключи на скорост и потегли по Норт Медник Авеню, отправяйки се на юг.

— Свързано е с разследването ти в момента, нали? — рече Ана. — Разбрах, защото Робърт оглеждаше улицата като човек на мисия. Кого търсите? Откъде знаеше, че съм излязла да пазарувам с приятелка? Защо ме плашиш така? — Очите й се напълниха със сълзи.

Той въздъхна дълбоко.

— Говори, Карлос, моля те.

— Трябва да те помоля за нещо — най-после каза съпругът й със спокоен глас.

Ана се облегна на вратата, избърса сълзите от очите си и се втренчи в него.

— Искам да постоиш в дома на родителите си няколко часа. По-късно ще дойда да те взема.

Тя проумя молбата му едва след няколко секунди и после страхът й отново надделя.

— Какво? Ти каза, че с родителите ми не се е случило нищо. Те добре ли са?

— Да, скъпа, добре са. Нищо не им се е случило. Искам само да постоиш при тях няколко часа. Трябва да се върна в Управлението и да свърша някои неща. Ще дойда да те взема по-късно.

Ана зачака, но той не добави нищо повече.

— Само това ли ще ми кажеш? — предизвика го.

Една от причините връзката им да е толкова стабилна беше, че и двамата знаеха, че могат да споделят всичко. И винаги го правеха. Никога нямаше упреци, ревност или присъди. И двамата умееха да слушат и се подкрепяха и разбираха по-добре, отколкото разбираха себе си.

Ана видя, че съпругът й се колебае.

— Карлос — каза тя и сложи ръка на коляното му, — знаеш, че ти имам доверие. Винаги съм ти вярвала и ще ти вярвам. Щом искаш да постоя при родителите си няколко часа, мога да го сторя, не е проблем, но имам право да знам защо. Защо не искаш да се прибера у дома? Какво става?

Той знаеше, че Ана е права. Освен това знаеше, че няма как да й каже истинската причина, без да я уплаши, но нямаше друг избор. Ако излъжеше, тя щеше да разбере. Винаги отгатваше мислите му.

Той отново въздъхна и й разказа какво се беше случило по-рано през деня.

Ана го изслуша, без да го прекъсва. Когато Карлос приключи, очите й отново се напълниха със сълзи и той почувства, че сърцето му се свива.