Крис Картър - Един по един

— Още не — отговори Мишел, която стоеше само на няколко метра от Луси и Боби и се преструваше, че слуша айпода си и гледа как хлапетата се пързалят със скейтбордове. — Нека поговорят още малко.

— Ти не си на двайсет и една — с треперещ глас каза Луси.

— О, моля те, не се разстройвай. — Боби направи физиономия на тъжно кученце. — Дай ми възможност да обясня, Луси. Пак съм аз, Боби, когото познаваш. Боби, с когото разговаря четири месеца. Боби, в когото каза, че се влюбваш. Аз… не знаех как да ти го кажа в стаята за чат.

По лицето на Луси се търкулна сълза.

— Адски е добра — промълви Хари.

— Забрави за възрастта — каза Боби с нежен глас. — Това не би трябвало да е важно. Спомняш ли си как се свързахме? Как разговаряхме? Как се опознахме и започнахме да се разбираме много добре? Нищо не се е променило. Аз съм същият човек по душа. Хайде, Луси, не мислиш ли, че когато връзката между двама души е силна като нашата и когато те намерят сродната си душа, нищо друго няма значение? Знам, че си достатъчно зряла, за да разбереш това.

Луси не отговори.

— Мисля, че си невероятна и красива — продължи Боби. — Влюбен съм в теб, Луси. Не проумявам защо възрастта трябва да промени това.

— Чуваш ли какви ги бръщолеви този лайнар? — попита Хари по микрофона.

— Да, всяка дума — отвърна Мишел. — Извратен мазник.

Луси не казваше нищо. Седеше и изглеждаше обидена.

— Може ли да се разходим и да поговорим още? — попита Боби. — С такова нетърпение очаквах да те видя.

— Добре, достатъчно — каза Мишел и погледна часовника си. — Слагам край на тази простотия сега.

Само едно от шестте малки момичета, с които ФБР знаеше, че е правил секс Боби, се беше съгласило да съдейства. Тя беше на дванайсет. Но не им трябваха повече. Момичето трябваше да го посочи на очна ставка и той беше в ръцете им. Освен това Мишел знаеше, че щом арестуват Боби и една от жертвите съдейства, ще се обадят и други и ще го разобличат.

Мишел извади слушалките от ушите си, приближи се до пейката, на която седяха Луси и Боби, застана пред Боби и се втренчи в него.

Той я погледна и се намръщи.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя се усмихна.

— Дали ти можеш да помогнеш на мен? Не — каза като жестикулираше. — Дали аз мога да помогна на теб? Не. Дали ти можеш да помогнеш на себе си? Не. Дали си извратен негодник, който заслужава да гние в затвора? Определено да. — Извади значката си. — ФБР, мръснико. Трябва да поговорим с теб за онлайн дейността ти в стаите за чат.

За секунда всички останаха неподвижни, а после Боби светкавично се оживи. Скочи и заби глава в брадичката на Мишел. Главата й отхвръкна назад, сякаш я бяха простреляли. Челюстта му се удари в черепа й с такава сила, че зрението й се замъгли. От разцепената й устна бликна кръв. Тя се запрепъва назад. Тялото й отмаля, а краката й не я държаха изправена. Мишел се свлече на земята като кукла с прерязани конци.

Боби прескочи пейката и хукна по посока на Оушън-фронт Уок.

— Какво? — извика Гарсия по телефона. Думите на Емилио го изненадаха. — Чакай малко, Емилио. Ще те включа на високоговорител. — Той натисна копчето и сложи слушалката на вилката. — Хайде, говори. Повтори какво каза.

Хънтър погледна партньора си.

— Жената на снимката, която ти ми даде в събота, когато дойде в магазина, сетих се къде съм я виждал. Всъщност я гледам в момента.

Сега беше ред на Робърт да се озадачи:

— Какво? Емилио, аз съм детектив Хънтър. Как така я гледаш в момента? Къде си?

— У дома. И искам да кажа, че гледам друга нейна снимка.

— Друга снимка? — попита Гарсия.

— Да. Снимка във вчерашния вестник.

Карлос се намръщи.

— Пресата се е сдобила с видеото? — обърна се той към Робърт.

— Доколкото знам, не е.

Капитан Блейк щеше да е бясна, ако пресата беше надушила това.

— Видял си я във вчерашния вестник? — Гарсия отново насочи вниманието си към телефона. — В кой вестник?

— „Ел Ей Таймс“.

Погледите на детективите инстинктивно се стрелнаха към единия прозорец в кабинета им. Редакцията на „Ел Ей Таймс“ беше на отсрещната страна на улицата срещу Главното управление на полицията. Това беше първата сграда, която виждаха, когато погледнеха през прозореца.

— Но тя не е в новините — добави Емилио. — Статията не е за нея.

Двамата детективи се спогледаха озадачено.

— Тя е репортерът.

— Какво?

— Затова ми се стори позната. Приятелката ми обича да чете развлекателната притурка на „Ел Ей Таймс“ в неделя, главно клюките за знаменитостите. Харесва такива неща. Понякога и аз я прелиствам. Все едно, тази жена води рубрика в развлекателното приложение. Над колонката й винаги има нейна снимка. И затова ми изглеждаше позната. Виждал съм снимката няколко пъти преди това.