Крис Картър - Един по един

Карлос си записваше нещо на листче от купчината пред него.

— Вчера не погледнах вестника. Работех — обясни Емилио. — Днес имам почивен ден. Преглеждах набързо вчерашния вестник, преди да го изхвърля, и я видях.

— Как е името й? — попита Робърт.

— Кристина Стивънсън.

Хънтър написа името й в интернет търсачката и след няколко секунди видя снимката й на екрана. Емилио беше прав. Без съмнение Кристина Стивънсън беше втората жертва, освен ако няма близначка двойничка или клонинг, която работи в „Ел Ей Таймс“.

— Браво, Емилио. Ще поддържаме връзка — каза Гарсия и затвори.

Робърт четеше информацията на една от страниците, които беше отворил на екрана.

— Какво научи? — попита Карлос.

— Не много. Кристина Стивънсън, двайсет и девет годишна. Работила е в „Ел Ей Таймс“ от шест години. През последните две е била в развлекателния отдел, който мнозина наричат „клюкарската яма“. Това е цялата лична информация за нея тук.

— Била е клюкарски репортер?

— Така изглежда.

— По дяволите, никой няма повече врагове от тях, дори ние.

Гарсия беше прав. В град като Лос Анджелис, където за много хора да бъдат в светлината на прожекторите беше толкова важно, колкото да дишат въздух, клюкарските репортери правеха или разрушаваха кариерите на всеки. Лесно можеха да съсипят нечия връзка, да разбият семейство, да изложат на показ мръсни тайни, да намерят почти всичко, което поискат. И най-лошото беше, че нищо от това не трябваше да е истина. В Лос Анджелис и най-малкият слух можеше напълно да промени нечий живот, за добро или за лошо. Известно беше, че клюкарските репортери имат фалшиви приятели и истински врагове.

Хънтър се поколеба за секунда, обмисляйки няколко неща.

Карлос знаеше много добре за какво мисли партньорът му. Ако започнеха да задават въпроси в редакцията на „Ел Ей Таймс“, вече нямаше как да потулят историята, която засега не беше надушил никой вестник или новинарски телевизионен канал. Това беше все едно да дадеш сурово месо на глутница гладни вълци, дори месото да е един от техните. Нямаше да получат информация, защото репортерите обичаха да я получават, но мразеха да я дават.

— Е, какво искаш да направим? — попита Гарсия. — Да започнем да разпитваме в „Ел Ей Таймс“?

— Налага се. Щом жертвата е била репортер там, няма как да го избегнем, но няма да го правим. — Робърт взе телефона и се обади на изследователския екип. Помоли ги да намерят каквото могат за Кристина Стивънсън, но най-много от всичко му трябваше домашният й адрес. Веднага. Можеха да започнат оттам.

Минута по-късно телефонът му иззвъня.

— Знаем ли вече адреса? — попита Хънтър.

— Детектив Робърт Хънтър? — попита мъжки глас.

— Кой се обажда?

— Детектив Мартин Санчес от полицията на Санта Моника.

— С какво мога да ви услужа, детектив Санчес?

— Рано сутринта една от патрулните ни коли, реагирайки на обаждане на телефон 911, откри труп на жена на частен паркинг близо до Марийн Парк в Санта Моника. — Санчес млъкна, за да прочисти гърлото си. — Някой е оставил бележка върху трупа. Там е написано вашето име.

След няколко секунди зрението на Мишел се проясни, но дори тогава сякаш навсякъде експлодираха ярки светли петна. Главата я болеше, сякаш я стискаха в менгеме. Устната й пулсираше толкова ожесточено, сякаш всеки момент щеше да се спука като балон.

— Добре ли си? — попита Софи, която беше коленичила до нея и държеше главата й. Всичко се беше случило толкова бързо, че тя не бе имала време да реагира.

Мишел я погледна замаяно. Явно не я позна. Съзнанието й все още не регистрираше много неща.

— Мишел добре ли си? — чу се гласът на Хари през слушалките, висящи на врата й. Хари вече тичаше по Ийст Маркет Стрийт към паркинга със скейтърите. Положението се беше променило драстично.

— Мишел? — отново извика Софи.

Изведнъж, сякаш се събуди от кофа студена вода, плисната в лицето й, мозъкът й се активира. Очите й се фокусираха върху лицето на Софи и за части от секундата Мишел си спомни всичко. Ръката й се стрелна към устната и тя трепна, когато пръстите й я докоснаха. Мишел дръпна ръката си и я погледна.

Кръв.

Объркването й мигновено се замени с гняв.

— О, не, той няма да избяга — каза и бързо пъхна слушалките в ушите си.

— Птичето се опитва да излети — съобщи Хари.

— Няма да стане — отговори тя.

— Мишел добре ли си? — попита Хари. Беше задъхан, но явно изпитваше облекчение.