Крис Картър - Един по един

— Ще живея — ядосано отвърна тя.

— Ударът с глава беше жесток.

— Престани да се тревожиш за мен, по дяволите! Някой да хване Боби.

— Работим по въпроса.

Веднага щом Боби бе ударил с глава Мишел и бе побягнал, агентът под прикритие на плажа коленичи до немската си овчарка и посочи Боби, който тичаше на известно разстояние от тях.

— Събори го, момче. Събори го.

Боби беше бърз, но не достатъчно. Кучето го настигна за няколко секунди.

Заповедта „събори го“ инструктира кучето да използва тежестта на тялото си и да събори човека на земята. Кучето, набрало инерция, докато бяга, поваляше човек със сила, равна на удар с мотоциклет със скорост четирийсет километра в час.

Боби беше блъснат напред и тежко се стовари на дъсчената пешеходна алея.

Петнайсет минути по-късно седеше на задната седалка на джип с тъмни стъкла и без опознавателни знаци, паркиран на задна уличка около Венис Бийч. Ръцете му бяха оковани в белезници зад гърба. От лявата му страна седеше агент на ФБР, а пред него Мишел Кели и Хари Милс.

Боби беше навел глава и се беше втренчил в коленете си.

— Извратено копеле — каза Мишел и отново докосна подутата си устна.

Той не вдигна глава.

— Но всичко свърши добре — продължи тя. — Защото познай какво? Спипахме жалкия ти задник и дълго време няма да ходиш никъде.

Той мълчеше.

Мишел взе раницата му, смъкна ципа и изсипа съдържанието й на пода между тях. Нямаше много неща — няколко шоколада, различни пакетчета дъвки, три бутилки газирана вода, квадратна кутийка за подарък с червена панделка, карта на района и ключ на ключодържател. Нямаше портфейл, нито шофьорска книжка или друг документ за самоличност. Боби вече беше претърсен. Не носеше нищо в себе си.

— Я да видим какво има тук. — Мишел започна да проверява всичко.

Очите на Боби следяха ръцете й.

— Не ви ли трябва съдебна заповед? Това е частна собственост.

Агентът го сръга с лакът в ребрата и каза:

— На твое място бих се ограничил с отговорите на въпросите, които ти задаваме, иначе нещата може много бързо да загрубеят… За теб, разбира се.

Мишел взе шоколадите, пакетчетата дъвка и бутилките газирана вода и ги даде на Хари.

— Предай ги на лабораторията веднага — каза тя и погледна Боби. — Готова съм да се обзаложа на свободата ти, че в някои от тях има опиати.

Той не отговори и отново наведе глава.

Мишел се усмихна.

— А това какво е? — Взе кутията с подаръка. На етикета пишеше: „На Луси с любов.“ Мишел развърза панделката и вдигна капака.

Хари зяпна:

— Не може да бъде.

Мишел се втренчи гневно в подаръка.

— Червено дантелено бельо? Знаел си, че Луси е на тринайсет, а си й купил дантелени гащички? — Погледна Хари. — Някой да ми даде пистолет да застрелям тази отрепка в лицето.

Боби се размърда неспокойно на седалката.

— Всъщност няма значение, че не искаш да говориш или да ни кажеш истинското си име, защото имаме това. — Тя вдигна ключа и ключодържателя, които беше намерила в раницата на Боби. На ключа пише 103. — Сега знаем, че си наел стая в някой долнопробен хотел недалеч от тук. Може да ни отнеме няколко часа, но ще намерим хотела и всичко, което си оставил в стаята. Обзалагам се, че ще намерим портфейл и документ за самоличност. — Млъкна за миг. — Дори лаптоп или смартфон. — Мишел се наведе напред и доближи лице на няколко сантиметра от Боби. Долови мириса на евтиния му одеколон и ментовия му дъх и се усмихна. — Бедна ти е фантазията какво можем да измъкнем от твърдия диск на лаптоп или смартфон. През всичките тези месеци в стаите за чат ти нямаше представа, че бъбриш с мен. Аз съм твоята Луси. — Остави тежестта на думите й да се стовари върху Боби. — Шах и мат, драги. Какъвто и ход да направиш, играта свърши.

Адресът, който им дадоха, ги заведе до малка двуетажна сграда с офиси на Дюи Стрийт, зад Марийн Парк в Санта Моника. Пътуването им от Главното управление на полицията продължи четирийсет и седем минута, фасадата на старата сграда беше осеяна с обяви „Продава се“ и „Дава се под наем“.

Хънтър се запита кой нормален човек би искал да купи или да наеме офис в сграда, която е толкова занемарена от години — изтъркани и избелели тухли, лошо поставени прозорци и тъмни петна от дъждовна вода, стичала се през покрива като кална глазура на торта.

Паркингът беше зад сградата, скрит от главната улица. От мрежата от пукнатини бяха избуяли плевели. Само едно от осемте места беше заето от червен форд фюжън.