Крис Картър - Един по един

— Е, какво искаш да правиш през свободния си ден? — попита тя и също му се усмихна. Ана притежаваше необикновена красота — изящно, сърцевидно лице, поразителни светлокафяви очи, къса черна коса и усмивка, която може да разтопи мъжкото сърце. Кожата й беше бяла и гладка, а тялото й — стегнато като на професионална балерина.

— Какво искаш ти — отговори Гарсия, — имаш ли предвид нещо?

— Мислех да потичам след закуска.

— В парка ли?

— Аха.

— Звучи страхотно. Може ли да дойда с теб?

Ана направи гримаса. Той знаеше много добре какво означава това.

В училище Гарсия беше отличен лекоатлет, особено в бягането на дълги разстояния. След като завърши училище и стана ченге, формата му дори се подобри. Беше участвал по три пъти в Бостънския и Нюйоркския маратон и винаги финишираше за по-малко от два часа и четирийсет минути.

— Обещавам, че ще тичам с твоето темпо — каза той. — Ако дори само веднъж те изпреваря, имаш разрешението ми да ме спънеш и да ме ритнеш, докато съм на земята.

Градският парк „Монтебело“ се намираше само на две преки от апартамента им. От запад повяваше лек ветрец и нито един облак не помрачаваше ясното синьо небе. Паркът беше пълен с хора, които бягаха за здраве, караха велосипеди или ролкови кънки, разхождаха кучетата си или се излежаваха мързеливо и се наслаждаваха на слънцето.

Въпреки че не беше спортувала, Ана не беше слаб съперник и тичаше ритмично и равномерно. Карлос спазваше обещанието си и бягаше до нея или крачка по-назад. Двамата бяха завършили две от трите планирани обиколки на парка, когато Гарсия чу изтракване зад тях. Бързо се обърна и видя мъж на около петдесет и пет години, който беше паднал на земята. Велосипедът му беше захвърлен на пътеката на няколко крачки от него. Човекът не помръдваше.

— Ана, почакай — извика Карлос.

Тя спря и се обърна. Очите й се приковаха в мъжа на земята.

— Боже мой. Какво се случи?

— Не знам. — Съпругът й вече тичаше към мъжа.

Друг, по-млад велосипедист беше спрял на няколко крачки от падналия човек.

— Какво стана? — попита Карлос и коленичи до мъжа.

— Не съм сигурен — отговори велосипедистът. — Той караше пред мен и изведнъж започна да криволичи, а после пусна колелото и падна по лице на земята.

Около тях започнаха да се събират хора.

— Познаваш ли го? — попита Гарсия.

Велосипедистът поклати глава.

— Нямам представа кой е, но със сигурност е местен, защото съм го виждал няколко пъти да кара колело в парка.

Карлос обърна човека по гръб. Гърдите му не се повдигаха. Беше престанал да диша — сигурен признак, че сърцето му спира.

— Получил е сърдечен удар — каза той, поглеждайки Ана.

— Мили боже! — Тя допря до устата си треперещата си ръка. — С какво мога да помогна?

— Извикай линейка, веднага.

— Телефонът ми е вкъщи.

Карлос бързо бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и й го даде.

Около тях се беше събрала тълпа любопитни. Всички стояха и гледаха с широко отворени очи. Никой друг не предложи помощ.

През последните седем дни Гарсия беше видял как двама души умират пред очите му, без да може да направи нещо, за да им помогне, и нямаше намерение да стои безучастно като хората наоколо. Беше твърдо решен да направи всичко възможно, за да помогне на този човек.

Започна да му прави сърдечен масаж, опитвайки се да накара сърцето да изпомпва кръв в тялото.

— Какво се е случило? — попита мъж, облечен в екип за бягане и с изпотено лице, който се приближи до групата.

— Мисля, че е получил сърдечен удар — отговори една жена.

— Пуснете ме да мина — извика той. — Аз съм лекар.

Хората веднага се отдръпнаха и му направиха път.

Мъжът коленичи до Гарсия.

— От колко време е в това състояние?

— По-малко от минута. — Карлос вдигна глава, за да потърси потвърждение от по-младия велосипедист, но той беше изчезнал.

— Линейката ще дойде след пет минути, дори по-малко — с треперещ глас каза Ана.

— Добре, ще се нуждая от помощта ти — обърна се към Гарсия лекарят. — Трябва да му правим изкуствено дишане, докато дойде линейката.

Карлос кимна.

— Ти продължавай да масажираш сърцето, а аз ще се заема с изкуственото дишане. Постарай се да правиш стотина компресии в минута. Аз ще броя. Направи десет, преди аз да съм започнал.

Гарсия започна да натиска гърдите на мъжа твърдо и ритмично и с всяко натискане в паметта му изплуваше нов произволен образ на жертвите в интернет, докато умираха пред очите му.