Крис Картър - Един по един

Гарсия му се усмихна съчувствено и вдигна ръка, за да му направи знак да млъкне.

— Емилио, позволи ми да те прекъсна. Гледаш прекалено много „От местопрестъплението“ или „Престъпни намерения“, или други криминални филми.

Емилио погледна двамата детективи.

Хънтър кимна.

— Партньорът ми е прав. За наше съжаление нещата не са толкова елементарни. Приемането на длъжността управител няма да те постави на първото място в списъка на заподозрените, Емилио.

— Наистина ли? — От раменете му сякаш падна тежък товар.

— Наистина — увери го Карлос. — Дойдохме, защото искаме да видиш нещо.

Детективите му показаха разпечатка на жената в стъкления ковчег. Снимката беше направена в началото на предаването и отдолу все още не се беше появила думата ВИНОВНА, нито бутоните за гласуване, но буквите ВШУ и поредицата от числа 678 се виждаха ясно в горните ъгли на изображението.

Емилио я гледа дълго, като се почесваше по брадичката.

— Не… съм сигурен — най-после каза, — но в лицето й има нещо познато.

— Мислиш ли, че си я виждал? Може би с Кевин?

Мъжът гледа разпечатката още няколко секунди и сетне поклати глава.

— Не, не мисля, че е била с Кевин. Той нямаше много приятели. Винаги беше вкъщи с Анита, тук, на работа или играеше онлайн, след като затворехме магазина. Не ходеше в барове или нощни клубове. Не се срещаше с много хора.

— Може би е била клиентка и си я виждал в магазина — настоя Карлос.

Емилио се замисли.

— Възможно е. Може ли да покажа снимката и на другите момчета в магазина? Ако е клиентка, може би някои от тях ще я помнят по-добре.

— Моля те, направи го — отвърна Гарсия. — Но искам да те питам още нещо. Тези букви и цифри тук горе. — Посочи на разпечатката. — Говорят ли ти нещо? ВШУ и 678?

Емилио се замисли.

— Сещам се само за „Военен шпионски удар“.

— Какво?

— „Военен шпионски удар“, видеоигра.

— Видеоигра?

— Да. Играта е от няколко години. Беше пусната през… 2010 година. Аз успях да премина през всички нива и да стигна до края. Хубава игра.

— Кевин играеше ли я? Имам предвид онлайн, с други хора?

Емилио поклати глава.

— „Военен шпионски удар“ няма опция за много играчи. Това е игра за един. Играеш срещу компютъра.

Карлос кимна.

— Ами цифрите. Може би са точки за играта?

— Не и за „Военен шпионски удар“. В нея няма точки. Свършваш едно ниво и преминаваш на следващото, докато приключиш с всичките.

Гарсия погледна партньора си и двамата поклатиха глави едновременно. Никой от тях не вярваше, че ВШУ или 678 има нещо общо с някоя видеоигра.

Тримата се върнаха в магазина и Емилио показа разпечатката на тримата други дежурни служители. Карлос и Робърт ги наблюдаваха, докато те един по един се втренчваха в снимката на жената, намръщваха се, почесваха се по носа и после бавно поклащаха глава. Ако жената беше клиентка в магазина, изглежда, никой не я помнеше.

— Продължавам да си мисля, че в лицето й има нещо познато — повтори Емилио, докато гледаше разпечатката.

Двамата детективи му дадоха още няколко минути, но той не можа да си спомни нищо.

— Няма проблем, Емилио. — Гарсия му даде визитната си картичка. — Задръж снимката. Не мисли за нея известно време и я поглеждай от време на време през деня. Така паметта работи по-добре. Ако си спомниш нещо, колкото и да е дребно, обади ми се по всяко време. Телефоните ми са написани на визитката.

Въпреки че откакто беше започнало разследването, бяха изминали само седем дни, Хънтър и Гарсия работеха без почивка. Капитан Блейк им заповяда да си вземат свободен ден в неделя.

Те го направиха.

Карлос си допи кафето и се усмихна на съпругата си Ана, която седеше срещу него до малката им маса за закуска. Двамата бяха заедно от последния клас на гимназията и той беше убеден, че тя е ангел, защото не познаваше човешко същество, което би го разбрало и търпяло като нея.

Ана беше до него от самото начало, още преди той да реши да стане ченге. Тя видя колко усилено работи Карлос и колко е всеотдаен. Но най-важното от всичко беше, че Ана разбираше всеотдайността и жертвите, които придружават професията му, и ги приемаше без оплаквания и гневни упреци. Тя разбираше и защо Гарсия никога не говори за работата си, нито за разследванията, с които се занимава. Не го и питаше. Знаеше, че той не иска да внася лудостта на професионалния си живот в дома им и му се възхищаваше заради това. Обаче Ана се страхуваше, че нещата, които Карлос вижда всеки ден, го променят психически. Чувстваше, че е така.