Крис Картър - Един по един

— Но го направи по много хитър начин — намеси се Хънтър. — Не поиска зрителите да гласуват дали жената да живее, или да умре. Това вече беше решено. Психологически това е достойно, за да изчисти съвестта на повечето хора.

Капитан Блейк се замисли върху думите му.

— Искаш да кажеш… Защо хората да се чувстват виновни? — Тя се вгледа в разпечатката на жената в стъкления ковчег. — Вината не е тяхна, че тя е в онзи ковчег. Те не са я затворили там. Тя и без това ще умре. Те само участват в играта и избират как.

Робърт се съгласи.

— Проблемът е причината защо телевизионните риалити предавания са толкова успешни и защо са толкова много. А това е, защото са създадени, за да дадат на хората фалшиво чувство за власт. Властта да контролират какво да се случи в определена ситуация. Властта да решават съдбата на другите, така да се каже. А тази власт пристрастява най-силно от всички чувства, които съществуват. И това те искат още и още.

Хънтър и Гарсия не искаха да седят и да чакат програмата за лицево разпознаване на отдел „Изчезнали лица“ да открие съвпадение.

По-рано сутринта Хънтър бе разговарял с психолога, когото беше помолил да помогне на Анита Лий Паркър, съпругата на първата жертва, да се справи със скръбта.

Според доктор Грийн Анита понасяше нещастието по възможно най-лошия начин. Тя все още не можеше да повярва. Съзнанието й отказваше да проумее какво се е случило със съпруга й. През последните два дни Анита бе седяла в дневната и беше чакала Кевин да се върне у дома. Изпадаше в силна депресия. Най-тъжното нещо беше, че вследствие на това тя беше започнала да пренебрегва дъщеричката си Лилия. Доктор Грийн й беше дала рецепта за антидепресанти, но ако Анита не се оправеше скоро, щяха да се намесят организациите за психично здраве и за грижи за децата.

Първоначалното намерение на Хънтър беше да покаже на Анита снимка на втората жертва и да провери дали тя познава жената. Може би Кевин я бе познавал. Може би тя беше приятелка на семейството. Ако можеха да установят, че двете жертви са се познавали на някакво ниво, това поне щеше да насочи разследването в определена посока. Произволността, с която те смятаха, че убиецът е избрал жертвите си, няма да изглежда толкова случайна. В момента обаче Анита Лий Паркър не беше в състояние да отговаря на въпросите им. Подсъзнанието й блокираше всичко, което я принуждаваше да понесе смъртта на съпруга й. Вероятно дори нямаше да познае Хънтър и Гарсия. Няма да е изненада, ако споменът за срещата им — само преди два дни — беше напълно изтрит.

Докато Анита беше в шок, най-добрият им шанс беше Емилио, колегата й най-добрият приятел на Кевин.

Събота беше най-оживеният ден за „Следващо поколение“ и в 12:28 часа на обяд магазинът беше пълен с хора, които разглеждаха и пробваха най-новите видеоигри. Емилио помагаше на клиент да избере между две заглавия, когато Робърт и Карлос влязоха в магазина. Щом Емилио ги видя, поведението му се промени.

— Може ли да поговорим набързо, Емилио? — попита Хънтър, приближавайки се към него, когато той приключи с клиента.

Мъжът кимна нервно и ги заведе в стаята за почивка на персонала в задната част на магазина.

Емилио изглеждаше уморен и нервен и имаше тъмни сенки под очите.

Никой не седна. Емилио застана до стара пластмасова маса в средата на стаята, а Хънтър и Гарсия — до вратата.

— Всичко наред ли е? — попита Карлос, имайки предвид забележимото му безпокойство, нещо, което липсваше първия път, когато се видяха.

Емилио кимна бързо два пъти.

— Да, разбира се — отговори, без да поглежда детективите в очите. — Не, нищо. Вече ви казах всичко.

— Е, случило се е нещо — рече Гарсия, — защото, честно казано, лицето ти те издава.

Емилио най-после го погледна в очите.

— Каквото и да е, ще разберем по един или друг начин, затова може да ни кажеш и да спестиш на всички малко време.

Мъжът си пое дълбоко дъх и наведе глава.

Те чакаха.

— Предложиха ми да стана управител на магазина, длъжността на Кевин.

— Е, и? — Карлос все още чакаше нещо друго.

— Това е — отвърна Емилио и нервно прокара ръка по мустаците си.

— И какъв е проблемът?

Емилио се засмя неспокойно.

— Знам какво ще стане. Ако приема работата, вие ще си помислите, че имам нещо общо със случилото се с Кевин. Това е мотив, нали? Аз взимам длъжността му. Но повярвайте ми, нямах представа, че ще ми предложат да стана управител. Аз дори не съм най-старият служител тук. Трябваше да предложат на Том. Той би станал добър управител. — Гласът му прегракна. — Кевин беше моят най-добър приятел. Беше ми като брат…