Крис Картър - Един по един

— Има ли нещо, което пречи на хората да гласуват повече от веднъж? — попита Карлос.

— Да — отговори Мишел. — Щом щракнеш на някой от двата бутона, и двата се дезактивират. Никой не може да гласува втори път.

— Откъде знаете? — попита капитан Блейк.

— Защото опитахме.

— Гласували сте за единия от двата метода на смърт?

— За жалост да — обясни Мишел, но в тона й не прозвуча извинение. — Попаднахме на уебсайта, преди да ни се обади Денис. Не знаехме с какво имаме работа и се опитвахме да разберем за какво става дума.

Жената от екрана махна ръце от лицето си. Кръвта и сълзите бяха очертали странни фигури върху страните й, но очите й вече не се стрелкаха насам-натам, търсейки нещо, а бяха изпълнени с неизмерима тъга. Хънтър беше виждал този поглед и имаше чувството, че голяма черна дупка изсмуква стомаха му. Като първа жертва, сякаш беше надарена с шесто чувство, жената бе осъзнала, че никой няма да й помогне и че няма да излезе жива от ковчега.

Всички изпитаха чувство на пълна безпомощност, докато гледаха екрана.

ЧАСОВНИК — 1:58,1:57,1:56…

ПОГРЕБАНА — 23.

ИЗЯДЕНА — 999.

Всичко стана само за част от секундата, но те имаха чувството, че продължава цяла вечност. Първо се промени ПОГРЕБАНА. В бърза последователност се изписаха три цифри — 924,925,926.

Всички в кабинета на Хънтър затаиха дъх.

И после се случи.

ИЗЯДЕНА — 1000.

Веднага щом се смени, цифрата започна да проблясва на екрана, показвайки на всеки, че има победител.

Никой не помръдваше. Никой не мигаше.

Мишел Кели и Денис Бакстър също мълчаха по телефона.

Жената на екрана все още плачеше. Ръцете й трепереха и кървяха.

Секундите минаваха.

Всички чакаха.

Изведнъж от черната тръба, прикрепена за стъкления ковчег, която беше забелязал Хънтър, изскочи нещо малко и черно и полетя над тялото на жената.

— Какво беше това, по дяволите? — попита капитан Блейк. — Видяхте ли го?

— Да — отвърна Карлос, — но нямам представа какво е.

Робърт се беше съсредоточил върху екрана.

И после от черната тръба с огромна скорост изскочи още нещо.

Жената трепна, сякаш рязко я бяха разтърсили и изтръгнали от унес, и погледна към краката си. Беше очевидно, че не може да види нищо, но онова, което влезе при нея в стъкления ковчег, отначало я накара да изпадне в паника. Тя пак потрепери, този път много по-отчаяно, и прокара ръце по тялото си, като го пляскаше, сякаш като обезумяла се мъчеше да прогони нещо от него.

През тръбата влязоха още три, четири, пет черни неща.

— Това някакви летящи насекоми ли са? — попита Барбара.

— Не съм сигурен — отговори Хънтър, — може би.

— Могат ли насекоми да изядат жив човек?

— Да, някои биха могли. Някои видове мравки и термити се хранят с плът, но трябва да вкараш там няколко хиляди и никой от тях не се движи толкова бързо, нито е толкова голям.

Лицето на жертвата се изкриви от мъчителна болка. Очите й се затвориха, а устните й се отвориха, за да издаде писък, който никой нямаше да чуе и само може да си представя.

— Боже мой! — възкликна капитан Блейк и вдигна ръце към устата си. — Каквито и да са тези неща, те я изяждат жива. Не може да е истина.

Жената изгуби контрол, когато надделя ужасът. Отчаяно риташе с крака и размахваше ръце и въпреки тясното пространство, правеше каквото може, за да предпази тялото и лицето си.

В стъкления ковчег наведнъж влетяха петдесет насекоми.

— Исусе! — извика Мишел по телефона.

Камерата показа в едър план едното летящо насекомо и всички се вцепениха.

Беше дълго около пет сантиметра, със синьо-черно тяло и черни крила. Назъбените му, тънки крачета бяха дълги колкото тялото. От главата му стърчаха две черни антени.

— Мамка му! — извика Гарсия и по гърба му полазиха ледени тръпки. Той непохватно направи крачка назад, сякаш беше видял нещо, което другите не забелязват, и придоби такъв вид, сякаш щеше да повърне.

Очите на Хънтър и капитан Блейк за миг се отместиха от екрана и се приковаха в Гарсия.

— Карлос, какво има? — попита Барбара.

Той си пое дълбоко дъх и преглътна с усилие, а после се овладя и посочи екрана.

— Онова насекомо — все още уплашен каза. — Това е тарантулова оса.

— Какво?

— Тарантулова оса — отговори Хънтър, който също беше разпознал вида.

— Онова огромно нещо е проклета оса? — изуми се капитан Блейк.

Карлос кимна.

— Наричат ги тарантулови оси, защото убиват паяци тарантула, за да ги ядат и да снасят яйцата си.