Крис Картър - Един по един

„Боби“ наистина беше очарователен и отзивчив. Мишел много лесно разбра как едно момиче с ниско самочувствие може да бъде омаяно от „Боби“.

„Луси“ и „Боби“ от няколко седмици говореха за среща и вчера сутринта „Луси“ най-после се съгласи. Каза му, че може да избяга от училище в понеделник. Била го правила и преди. Можело да се срещнат някъде и да прекарат заедно деня, но трябвало да внимават. Ако родителите й разберели, щяла да има големи неприятности. „Боби“ обеща, че те няма да разберат.

В момента бъбреха от седем минути и се уговаряха къде и кога да се срещнат в понеделник.

„Може да се срещнем на Венис Бийч — написа Мишел. — Знаеш ли го?“

„Да, разбира се, че го знам (усмихнато личице)“ — отговори „Боби“.

От Кълвър Сити до Венис Бийч се стигаше с автобус. Пространството беше голямо и открито и ФБР лесно можеха да поставят камери за наблюдение от разстояние с мощни обективи и да напълнят района с агенти под прикритие и кучета.

„(Усмихнато личице) Може да се срещнем там в десет — написа Мишел. — Знаеш ли къде е паркът на скейтърите?“

„Да. Паркът на скейтърите звучи страхотно. Нямам търпение.“

„(Усмихнато личице с изплезен език) Но трябва да се върна у дома до четири, иначе здраво ще загазя.“

„Не се тревожи, Луси. Никой няма да разбере. Това ще бъде нашата малка тайна (личице със затворени с цип уста).“

„Добре. Ха-ха. Чао, Боби. Ще се видим в понеделник.“

„(Четири усмихнати личица) До понеделник, Луси. Целувки.“

Те прекъснаха чата.

— Пфу — възкликна Мишел, отмести стола си от бюрото и размаха ръце във въздуха, сякаш получаваше пристъп. Правеше го винаги, когато приключеше разговор с „Боби“. — Проклет извратеняк.

Хари се усмихна.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Да. Радвам се, че скоро всичко ще свърши.

— Абсолютно.

— Искам да бъда там в понеделник, да го погледна в очите и да му сложа белезниците на ръцете.

— И аз.

— Искам да видя изражението му, когато разбере, че аз съм „Луси“.

— Хей, шефке, може ли да дойдеш да видиш нещо? — попита друг агент от отдела, който следеше някои от краулерите им.

— Какво има, Джейми?

— Не съм сигурен, но съм убеден, че ще искаш да го видиш.

Жената изглеждаше на двайсет и няколко години, с дълга, права, изрусена коса, която беше влажна, вероятно от пот. Имаше овално лице, пълни устни и дълбоки сини очи. Несъмнено беше плакала. Имаше малка черна бенка под долната си устна. Беше средна на ръст и само по лилави бикини и същия на цвят сутиен.

Гарсия почувства, че сърцето му ускори ритъма си.

Жената беше абсолютно вцепенена. Очите й бяха широко отворени и непрекъснато се стрелкаха насам-натам, сякаш търсеха нещо. Тя постоянно въртеше глава наляво и надясно, опитвайки се да разбере къде се намира и какво й се случва. Устните й трепереха и, изглежда, й беше трудно да диша. Лежеше, но движенията й бяха ограничени, но не защото беше завързана, а защото беше затворена в нещо като прозрачна кутия от стъкло или от пластмаса, или подобен материал, но много по-малък от контейнера, който беше използвал убиецът за първата си жертва. Жената имаше само дванайсет-тринайсет сантиметра пространство от всяка страна и може би седем-осем сантиметра над главата.

— Това стъклен ковчег ли е? — Гарсия погледна партньора си, който едва забележимо повдигна рамене.

Хънтър отвори екрана на приложението за запис, което беше помолил да му инсталират от отдел „Информационни технологии“, и започна да записва предаването.

Ако стъкленият ковчег беше поставен на пода, камерата, предаваща образа, беше точно над него, сложена леко диагонално. Но детективите виждаха жената само до кръста. Краката й бяха извън кадър.

Жената изпадна в паника и като обезумяла започна да удря с юмруци и да рита стъклените стени, които обаче бяха твърде дебели. Тя се разпищя с всички сили. Вените на врата й сякаш щяха да се пръснат, но двамата детективи не чуваха звук.

— Какво е това? — попита Хънтър и посочи екрана.

Едва тогава Карлос забеляза края на нещо, което приличаше на голяма черна тръба, дванайсет-тринайсет сантиметра в диаметър, прикрепена за едната страна на стъкления ковчег.

Карлос присви очи и се втренчи в екрана.

— Не знам. Може би отдушник.

— Добре — каза мъжът по телефона. Гласът му прогърмя от високоговорителя и изпълни стаята с още по-голямо напрежение. — Какво ще кажеш, детектив? Да започнем ли шоуто? Този път обаче правилата са променени. Гледай екрана.