Крис Картър - Един по един

Хънтър погледна Гарсия, който току-що беше написал първия IP адрес в търсачката си и бе получил същото съобщение за грешна страница.

— В кабинета ли си? — попита непознатият.

— Да.

— Добре. Искам да провериш този уебсайт. Готов ли си?

Мълчание.

— www.pickadeath.com. — Мъжът се засмя. — Страхотно име 3 3 Избери смърт (англ.) — Б.пр. , а?

Детективите въведоха адреса в търсачките си.

Екранът проблесна веднъж. Уебсайтът се зареди точно за три секунди.

На екрана нямаше нищо. Беше напълно тъмен. Робърт провери уебадреса, за да види дали не е сбъркал, но го беше написал правилно.

Карлос отмести поглед от екрана си, погледна партньора си, разочаровано вдигна длани и поклати глава. И неговият екран беше тъмен.

— Гледаш ли? — попита мъжът по телефона.

— Няма нищо, освен тъмен екран — отвърна Хънтър.

— Търпение, детектив. На вярната страница си.

Изведнъж в горния ляв ъгъл на екрана се появиха три малки бели букви — ВШУ.

— Какво е това, по дяволите? — въздъхна Карлос.

Робърт присви очи и напрегнато се загледа в буквите.

Търсеше някакво значение в тях. Погледна Гарсия и поклати глава.

— Мисля, че този път не е химична формула.

След това в горния десен ъгъл на екрана се появиха три малки бели цифри — 678.

— Сега виждаш ли? — попита непознатият.

— Виждам — спокойно отговори Хънтър. — Какво означава това?

Мъжът се засмя.

— Сам ще трябва да разбереш, детектив. Но това е второстепенно. Ето я главната атракция.

Мракът на екрана изведнъж се разпръсна и се появи познатият зеленикав оттенък на образ, предаван с обектив за нощно виждане.

Хънтър и Гарсия очакваха да видят същия стъклен контейнер като преди два дни и нова жертва, съблечена гола и завързана за метален стол. Очакваха, че убиецът ще играе същата садистична игра като първия път — избор между удавяне или изгаряне на жива жертва.

Но не видяха това.

Онова, което видяха, смрази кръвта им.

Мишел Кеш, шефът на отдел „Киберпрестъпност“ във ФБР — Лос Анджелис, седеше пред екрана на компютъра си и трескаво пишеше на клавиатурата. Зад нея стоеше Хари Милс, агент от отдел „Киберпрестъпност“ и инженерен гений, и четеше всяка дума, която тя пишеше. Той беше постъпил в отдела преди три години, след като бе получил докторска степен с отличие по електроинженерство и компютърни науки от Масачузетския технологичен институт в Кеймбридж.

От няколко месеца двамата работеха по операция за „ужилване“. Те следяха сериен педофил, който от години прелъстяваше десет-тринайсетгодишни деца в стаите за чат в интернет. Мъжът беше истинска отрепка. Знаеше как да разпознава самотни деца. Онези, които имаха чувството, че не се вместват никъде. Низвергнатите. Уязвимите. Беше много търпелив. Бъбреше с тях в продължение на месеци и печелеше доверието им. Отначало им казваше, че е на тринайсет години, но когато виртуалната им връзка укрепнеше, разкриваше, че е на двайсет и няколко и че е студент, но всъщност наближаваше четирийсетте.

Винаги беше очарователен, отзивчив, състрадателен и голям ласкател, а за всяко подрастващо момиче, което мислеше, че никой не го разбира, включително родителите, това действаше като мощен вълнолом. Имаше успех всеки път и скоро те се влюбваха в човек, когото не познаваха. След това беше почти невъзможно да откажат да се срещнат с него.

Доколкото знаеха, засега той беше прелъстил и беше правил секс с шест момичета. Две от тях бяха едва на десет години.

Но хищникът съвсем не беше глупав. Освен това много го биваше с компютрите. Вечно беше в движение. Използваше лаптоп и чатеше само от места с безплатен интернет като кафенета, барове и хотелски фоайета. Никога не си купуваше парола за връзка с интернет и или крадеше от други потребители, или хакваше системата. Повечето места с безплатен интернет не са известни с абсолютна сигурност.

Освен това педофилът прескачаше от една стая за чат в друга и понякога си създаваше своя. Използваше различни имена и никога не чатеше повече от десет-петнайсет минути на включване.

Преди четири месеца почти случайно Мишел го откри да бъбри в стая за чат, създаден в Гватемала. Отделът й беше провеждал стотици такива операции. Всички знаеха, че най-лесният начин да хванат на въдицата такива психопати, е да ги заблудят да мислят, че бъбрят с потенциална жертва. Мишел се възползва от шанса и за нула време се превърна в „Луси“, тринайсетгодишно момиче от Кълвър Сити. Той се хвана на въдицата и оттогава разговаряха почти всеки ден. Педофилът използваше името „Боби“.