Крис Картър - Един по един

Робърт го погледна.

— Току-що видя дома на жертвата. Семейството не е богато. Запозна се със съпругата и дъщеря му — непретенциозни, обикновени хора. Е, добре, ще трябва да изчакаме, за да видим какво ще изрови изследователският екип за Кевин Лий Паркър, но нещо в живота му, който видя досега, стори ли ти се необичайно?

Хънтър не отговори.

— Ще се изненадам, ако екипът открие, че дори са го глобявали за неправилно паркиране. Той е бил само един млад семеен мъж, който се е опитвал да си изкарва прехраната и да създаде някакво бъдеще за съпругата и дъщеря си, преди болното му сърце да спре. — Гарсия поклати глава. — Не мисля, че Кевин Лий Паркър е станал жертва заради пари, дълг, наркотици или отмъщение. Бил е избран произволно от садистичен маниак. Можело е да бъде всеки, Робърт. Озовал се е на неподходящо място в неподходящ момент.

— Знаеш, че на този етап не можем да бъдем сигурни, Карлос.

— Чувствам го инстинктивно, Робърт. Тук не става дума коя е жертвата, а убиецът иска да се перчи като Господ. Защо е направил камерата за мъчения? Защо ни се обади и предаваше екзекуцията на живо по интернет, за да я гледаме, сякаш беше някакво проклето шоу? Ти сам каза, че постановката е твърде дръзка и сложна — телефонен разговор, който се мести из целия Лос Анджелис, не по света или дори в Америка, а само в Лос Анджелис, а онлайн предаването привидно се излъчва от Тайван.

Хънтър нямаше отговор на тези въпроси.

— Той иска само да убива. За него няма значение коя е жертвата, по дяволите!

Робърт продължаваше да мълчи.

— Ти беше прав в преценката си — продължи приятелят му. — Ако не спрем скоро този психопат, Кевин Лий Паркър няма да бъде единствената жертва, която ще намерим. Онзи луд ще избере някой друг от улицата, ще го затвори в камерата за изтезания и кошмарът ще започне отново. Може би Бакстър е прав и откачалката си играе на нещо. Перчи се колко извратен може да бъде и какво богато творческо въображение има. Ти си психологът тук, какво мислиш? Трябва да кажа, че когато психопатът ти говореше по телефона, не бях чувал толкова студен и безчувствен глас. Животът на жертвата не означаваше абсолютно нищо за него.

Карлос беше доловил същата апатия в гласа на непознатия, както и Хънтър. В тона му нямаше гняв, отмъстителност, задоволство или радост. Нищо. Беше се отнесъл към живота по същия начин, както човек би пуснал чешмата и би си напълнил чаша вода. Те знаеха, че това е най-лошият вид убиец, с когото може да си има работа един детектив. Такъв, за когото нищо няма значение, и убиването е само игра.

Робърт и Карлос отидоха право в магазина за видеоигри „Следващо поколение“ в Хайд Парк, където беше работил Кевин Лий Паркър. Според Анита най-добрият приятел на Кевин беше колегата му Емилио Мендоса.

Магазинът за видеоигри заемаше ъглово помещение в малък търговски център на булевард „Креншоу“. По това време нямаше много клиенти, само няколко хлапета, които разглеждаха лавиците.

— Извинете — каза Хънтър, привличайки вниманието на продавача, който подреждаше две лавици в предната част на магазина. — Бихте ли ми казали дали Емилио е на работа днес?

Погледът на мъжа се стрелна няколко пъти между двамата детективи.

— Аз съм Емилио — отговори, остави последната игра на лавицата и се усмихна развълнувано. — Какво мога да направя за вас? — Пуерториканският му акцент беше едва доловим и очарователен.

Емилио беше на трийсет и няколко години, с тежко и странно оформено тяло — кръгло и подобно на луковица около раменете и корема, малко като стиснат с ръце детски балон. Имаше къса черна коса и идеално подстригани мустаци.

— Ние сме от лосанджелиската полиция — каза Робърт и показа значката и служебната си карта. Гарсия направи същото. — Има ли тук по-уединено място, където да поговорим?

Емилио неспокойно пристъпи от крак на крак. Озадаченият му поглед се стрелна между двамата детективи.

— Става дума за Кевин Лий Паркър — поясни Хънтър, но Емилио изглеждаше смутен.

— Добре ли е Кевин?

Робърт огледа магазина и насочи поглед към Емилио.

— Може ли да поговорим на паркинга? — предложи той и посочи с глава.

— Да, разбира се. — Мъжът кимна и се обърна към високия, мършав продавач зад гишето: — Франк, ще си взема десетака минути почивка. Ще се оправиш ли?

Франк задържа погледа си върху двамата мъже с Емилио.

— Да — кимна. — Всичко наред ли е?

— Да. Ще се върна след десетина минути.