Крис Картър - Един по един

Късата пътека от дървената порта до външната врата на дома на Кевин Лий Паркър беше стара и покрита с плочи с цвета на цимент. Някои бяха напукани, а в ъглите липсваха няколко.

Двамата детективи стигнаха до верандата и Гарсия почука три пъти, но никой не излезе. Той се приготви да похлопа отново, когато възпълна жена на двайсет и няколко години най-после отвори вратата. Разрешената й коса беше черна и къса, а лицето й — кръгло и месесто. Държеше бебе на хълбока си. Изглеждаше изтощена и очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала или беше спала много малко, или и двете. Тя погледна детективите, без да пророни нито дума.

— Госпожа Лий Паркър? — попита Робърт.

Жената кимна.

— Казвам се Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция. Говорихме по телефона.

Анита Лий Паркър отново кимна.

— Това е партньорът ми детектив Карлос Гарсия. — Двамата показаха значките си.

Момиченцето в ръцете й им се усмихна и размаха дясната си ръка, сякаш искаше да ги поздрави. Хънтър погледна бебето и също се усмихна, но сърцето му се сви.

— Намерихте ли Кевин? — обезпокоено попита Анита, която говореше със силен пуерторикански акцент.

— Може ли да поговорим вътре, госпожо Лий Паркър? — предложи Робърт.

Тя остана озадачена за момент, сякаш не го беше разбрала, а после отстъпи и ги покани да влязат.

Външната врата водеше направо в малка дневна. Преносимият вентилатор в ъгъла раздвижваше въздуха, който беше натежал от мириса на бебешки неща. Триместният диван и двете кресла бяха покрити с пъстроцветни одеяла от дълбокия Юг. Голяма картина на Исус украсяваше едната стена, а из цялата стая бяха разпръснати семейни снимки. Анита беше толкова нервна, че не им предложи да седнат.

— Намерихте ли Кевин? — повтори тя с треперещ глас. — Къде е той? Защо не ми се обажда?

Жената вече беше пред нервна криза. Хънтър беше присъствал на тази ситуация много пъти и знаеше, че трябва да изтръгне от нея каквато информация може, преди тя да изпадне в истерия.

Бебето в ръцете й почувства безпокойството на майка си и се намръщи, готово да се разплаче.

— Анита — каза Робърт и посочи дивана, — нека да седнем.

Тя го погледна объркано.

— Не искам да сядам. Къде е Кевин?

Момиченцето започна да рита с крака и да размахва ръце. Хънтър отново й се усмихна.

— Как се казва?

Анита погледна нежно дъщеря си и започна да я люлее.

— Лилия.

— Красиво име — пак се усмихна Робърт. — И тя е красива, но се разстройва, защото вие сте разстроена. Бебетата усещат тези неща по-добре от всеки друг, особено от майките си. Ако седнете, Лилия ще се почувства по-удобно. Както и вие.

Домакинята се колебаеше.

— Моля ви. — Той отново посочи дивят — Опитайте и ще видите.

Анита сложи биберона в устата на Лилия.

— No llores, mi amor. Todo va a estar bien. 1 1 Не плачи, моя любов. Всичко ще бъде наред (исп.) — Б.пр.

Бебето засмука биберона и Анита най-после седна. Детективите се настаниха на креслата.

Лилия се сгуши в ръцете на майка си и затвори очи.

Робърт се възползва от възможността, за да зададе въпрос, преди Анита отново да започне да ги разпитва.

— Казали сте, че за последен път сте видели Кевин в понеделник, така ли?

Тя кимна.

— Сутринта. Той закуси и тръгна за работа както всяка сутрин.

— И вечерта не се е върнал?

— Не. Това не беше толкова странно по-рано, но откакто се роди Лилия, Кевин вече не играе до късно.

— Да играе до късно? — попита Карлос.

Тя се усмихна нервно.

— Кевин е едно голямо дете. Работи в магазин за игри, защото обича игрите. Вечно играе като децата. Преди да се роди Лилия, оставаше в магазина след работа и играеше по интернет с колегите си до сутринта. Но винаги ми се обаждаше, за да ми каже, че ще играе. Сега обаче имаме Лилия и той вече не играе до късно. Кевин е добър баща.

Гарсия кимна с разбиране.

— Не ви се е обадил в понеделник вечерта, така ли? — попита Хънтър.

— Не.

— А вие търсихте ли го?

— Да, но той не отговори. Автоматичният глас каза, че телефонът му е изключен.

— Спомняте ли си в колко часа позвънихте на съпруга си?

Анита не се замисли.

— Не беше късно. Около осем и половина. Кевин никога не закъснява. Обикновено се връща от работа до осем.

Робърт си записа това.

— Говорихте ли с някого от колегите му в магазина? Кевин бил ли е на работа в понеделник?

— Да. Обадих се в магазина в понеделник вечерта, след като не можах да се свържа с Кевин. Никой не отговори. Нямаше никого там. В единайсет се обадих на полицията, но на тях не им пукаше. Едно ченге дойде в един след полунощ, но каза, че трябвало да чакам. Може би Кевин щял да се върне сутринта. Но утрото дойде, а Кевин не се прибра. Пак се обадих в магазина. Говорих с Емилио. Той е добър приятел. Каза, че Кевин бил на работа в понеделник, но не останал да играе по интернет. Затворили магазина в седем и Кевин си тръгнал. Отново се обадих на полицията, но те пак не реагираха. Казаха, че Кевин не е дете и че трябва да изчакат един-два дни, преди да направят нещо.