Крис Картър - Един по един

— Брей, бързо стана.

— Ние сме най-добрите, приятелю мой.

— Била ли е упоена жертвата?

— Анестезирана. Открихме следи от интравенозна упойка — феноперидин. Това е силен анестетик и ако потърсиш малко, ще откриеш няколко нелегални дрогерии, които са готови да ти го продадат по интернет.

„Чудесата на модерната ера“ — помисли си Хънтър и попита:

— Следи ли каза?

— Да, почти незабележими. Предполагам, че убиецът е използвал упойката само за да усмири жертвата за кратък период вероятно по време на отвличането. След като е затворил мъжът на сигурно място, убиецът не му е дал повече анестетик.

Робърт записа нещо на листче от купчината пред него.

— Имаме и резултатите от анализа на гласа, направен по време на телефонния ти разговор с убиеца — добави Бриндъл. — Той, изглежда, е филтрирал гласа си няколко пъти, само леко променяйки височината на тона. Понякога по-висок, друг път по-нисък. Ето защо въпреки електронните вариации гласът пак звучи нормално и човешки, но няма да го познаеш, ако случайно се заговориш с убиеца на улицата.

Хънтър не каза нищо. С периферното си зрение забеляза, че лицето на Гарсия засия, когато прочете нещо на екрана на компютъра си.

— Както и да е, изпращам ти по електронната поща всички резултати, с които разполагаме досега — каза Майк. — Ако от влакната и космите излезе нещо, ще ти се обадя.

— Благодаря, Майк — рече Хънтър и затвори.

Гарсия щракна на „Разпечатай“.

— Какво има, Карлос?

Гарсия взе разпечатката и я показа на партньора си. Беше черно-бяла снимка на бял мъж между двайсет и пет и трийсет години. Светлокестенявата му коса беше къса и разрошена. Лицето му беше кръгло с пухкави бузи и имаше изпъкнало чело и тънки вежди. Очите му бяха черни и с формата на бадеми. Изражението му беше малко унесено.

Робърт отвори широко очи. Той би познал това лице навсякъде. Беше го гледал часове наред, наблюдавайки го как умира отново и отново. Нямаше съмнение, че гледа снимка на жертвата.

Хънтър най-сетне примигна.

— Откъде я намери?

Карлос му беше дал разпечатката и вече се беше върнал при компютъра си, и четеше имейла, който току-що бе получил.

— От отдел „Изчезнали лица“. Току-що я изпратиха.

Робърт отново насочи поглед към снимката.

— В сряда са съобщили, че е изчезнал — продължи Гарсия. — Програмата им за лицево разпознаване чак тази сутрин е открила частично съвпадение със снимката, която им изпратихме ние.

— Кой е бил той?

— Името му е Кевин Лий Паркър, двайсет и осем годишен, от Стантън, Ориндж Каунти. Живеел в Джеферсън Парк със съпругата си Анита Лий Паркър. Тя съобщила за изчезването му. Работел като управител на магазин за видеоигри в Хайд Парк.

— От колко време е бил изчезнал?

Карлос придвижи надолу прикрепения файл, който беше пристигнал с имейла.

— От понеделник. Тогава го е видяла за последен път съпругата му. В понеделник сутринта, когато тръгнал за работа. Вечерта не се прибрал.

— Но е съобщила за изчезването му едва в сряда, преди два дни.

Гарсия кимна.

— Така пише тук.

— Знаем ли дали е отишъл на работа в понеделник?

Карлос отново превъртя надолу текста.

— Според жена му, да. Обадила се в магазина във вторник сутринта и те й казали, че той е бил на работа предишния ден.

— Но не и във вторник?

— Не.

— Имал ли е мобилен телефон?

— Да. Госпожа Лий Паркър му звъняла от понеделник вечерта, но той не отговорил.

Хънтър погледна часовника си.

— Добре, да кажем на изследователския екип да провери господин Лий Паркър. Обичайните неща — всичко, което могат да изровят за него.

— Те вече работят по въпроса — отвърна Гарсия.

— Чудесно. — Робърт взе якето си. — Тогава да отидем да поговорим с госпожа Лий Паркър.

Джеферсън Парк е малък район в Югозападен Лос Анджелис, застроен с едноетажни къщи и ниски жилищни блокове. В началото на двайсети век кварталът беше започнал като един от най-богатите в града. С разрастването на Лос Анджелис и построяването на все по-нови и модерни квартали богатството беше започнало да напуска района. Столетие по-късно Джеферсън Парк се бе превърнал в един от множеството квартали на нисшата средна класа в града, който сякаш никога не преставаше да расте.

По това време на утрото потокът от коли по магистралата „Харбър“ се влачеше бавно като охлюв и десет-петнайсетминутното пътуване се удължи на четирийсет и пет минути.

Улицата, където беше домът на Лий Паркър, изглеждаше като картичка на предградие. От двете й страни имаше построени навътре от тротоара едноетажни къщи и високи дървета, които хвърляха сянка върху улицата. Къщата беше бяла със сини прозорци и врата и полегат покрив с теракотени плочки. Оградата от бели колчета, която опасваше имота, наскоро беше боядисана. Моравата обаче се нуждаеше от окосяване. Две малки деца караха велосипеди по улицата и непрекъснато дрънчаха със звънците. Докато слизаше от колата, Хънтър забеляза, че съседката ги гледа над безупречно подкастрения си жив плет.