Крис Картър - Един по един

Емилио и детективите излязоха на паркинга.

— Кевин е добре, нали? — попита той, когато стигнаха до колата на Карлос. Хънтър долови страх в гласа му.

— Кога видя Кевин за последен път? — попита Гарсия.

— В понеделник — отвърна Емилио. — Той беше на работа в понеделник. Тази седмица трябваше да работи всеки ден, но не дойде във вторник, нито в сряда. Анита, съпругата му, ми се обади във вторник сутринта. Кевин не се прибрал в понеделник вечерта. Обадила се на полицията, но те не й обърнали голямо внимание.

— Знаеш ли в колко часа си тръгна Кевин от работа в понеделник? — попита Робърт.

— Да, по същото време както винаги. Затвори магазина в седем вечерта, както прави всеки ден. Обикновено вървим заедно до автобусната спирка на булевард „Хайд Парк“ и Десето Авеню, но в понеделник реших да вечерям в „Чико“, на ъгъла. — Посочи на изток. — Попитах Кевин дали иска да дойде, но той отговори, че ще се прибере вкъщи и ще играе с дъщеря си.

— Знаеш ли дали е стигнал до автобусната спирка?

— Не. — Емилио поклати глава.

— В понеделник Кевин изглеждаше ли или говореше ли по различен начин? — попита Карлос. — Нервен, притеснен, развълнуван, разтревожен или уплашен?

Емилио направи гримаса, сякаш това беше най-странният въпрос на света.

— Не. Кевин беше… — Той повдигна рамене. — Кевин си беше както винаги. Усмихнат. Щастлив. Нямаше нищо различно в него.

— Играеше ли хазарт?

Мъжът отвори широко очи и се засмя нервно.

— Кевин, комарджия? Не. Той обича видеоигрите и онлайн игрите, по-точно „Зовът на дълга — съвременна война“, „Тайни операции 2“ и „Призрачно разузнаване“, но това е всичко. Никакви игри в казина. Кевин не би прахосал пари за такова нещо.

— Откога се познавате? — попита Хънтър.

Емилио несигурно поклати глава.

— Отдавна. Повече от петнайсет години. Запознахме се в прогимназията в Гардена. Кевин ми намери тази работа преди две години, след като стана управител на магазина. Борех се да оцелявам. Съкратиха ме преди няколко години и не можех да си намеря работа. Кевин е истински приятел… Най-добрият ми приятел.

— Значи не мислиш, че може да се е забъркал в нещо? — попита Гарсия.

— Не. Вижте, ако Кевин е в беда… каквото и да е, той щеше да ми се обади, сигурен съм. Или сам щях да разбера. Той не умее да пази тайни. Много е простодушен и понякога срамежлив. Обича семейството и работата си. За него почти няма друго. Сигурно се е случило нещо. И имам предвид нещо лошо. Уверявам ви, Кевин не би изчезнал току-така. Няма причина да го прави. Не е пияница и знам, че не кръшка. — Той млъкна и се втренчи в двамата детективи, вече видимо притеснен. — Случило му се е нещо, нали? Затова сте дошли. И не сте от отдел „Изчезнали лица“.

— Не, боя се, че не сме — отвърна Карлос.

Часът беше пет и двайсет и осем, когато Хънтър приключи с гледането на кадрите от пътната камера, които му изпратиха от транспортния отдел в Бюрото във Вали.

Най-близката, постоянно записваща камера до уличката в Мишън Хилс, където беше намерен трупът на жертвата, беше само на километър и половина, на пресечката между две главни магистрали — „Сан Диего“ и „Роналд Рейгън“ — мечта за бягство. Проблемът беше, че не бе необходимо убиецът да поема по някой от тези два главни пътя на това кръстовище. Изобщо не беше необходимо да тръгва по главен път. Той лесно можеше да отиде от единия до другия край на Лос Анджелис по градските улици, където повечето пътни камери се активираха само ако нарушиш ограничението за скоростта или минеш на червен светофар. Можеше да остави трупа в задна уличка и да мине през целия град, без да го засече нито една камера.

Въпреки това Робърт гледа четири часа записите на уличното движение и забеляза трийсет и седем пикапа да поемат по един от двата главни пътя на кръстовището. Двайсет и един от тях бяха тъмни на цвят, но като че ли никой нямаше вдлъбната задна броня. Даде регистрационните номера на всичките трийсет и седем превозни средства на екипа си, в случай че Кеон греши. Не искаше да оставя нищо на случайността.

— Казах ти, няма да открием нищо необикновено — рече Гарсия, който се върна в кабинета с някаква папка. — Кевин Лий Паркър е бил съвсем обикновен, незабележим човек. Обикновен човек с обикновен живот. Никога не са го арестували. Винаги си е плащал данъците навреме. Не е собственик, а наемател. Свързахме се с хазяина му. Само веднъж преди две години Кевин не могъл да плати навреме наема си. Било скоро след сватбата му и нямал пари. И закъснял само две седмици. Хазяинът каза, че Кевин е бил за пример.