Крис Картър - Един по един

Без да почука, капитан Барбара Блейк отвори вратата на кабинета на двамата детективи и влезе вътре.

— Получихте ли… — Тя млъкна, като видя, че Хънтър и Гарсия са се втренчили в екраните на компютрите си.

— Какво става? — Барбара тръгна към бюрото на Робърт.

Никой не й отговори.

— Боже мой! Пак ли е той?

Карлос кимна и набързо й обясни какво става.

— Отдел „Компютърни престъпления“ правят каквото могат — добави Робърт. — Казах на Бакстър да се свърже с отдел „Киберпрестъпност“ на ФБР и да види дали ще помогнат. — Той не отмести поглед от екрана и не видя, че капитан Блейк се намръщи. Не беше необходимо, защото го почувства. — В момента се нуждая от всякаква помощ, за да спра това. — Посочи екрана на компютъра си.

ЧАСОВНИК — 5:375,5:36,5:35…

ПОГРЕБАНА — 326.

ИЗЯДЕНА — 398.

Жената в стъкления ковчег се беше отказала от усилията си да се освободи и сега само плачеше. Устните й изведнъж се размърдаха отново и за част от секундата всички затаиха дъх. Барбара се приготви да помоли Робърт да й преведе какво казва, но не се наложи. Всички разбраха, че жената се моли.

Телефонът на бюрото на Хънтър иззвъня и изненада всички като електрически шок. Лампичката, която проблясваше на апарата, показа, че обаждането е вътрешно.

Хънтър незабавно грабна слушалката. Търсеше го Денис Бакстър.

— Робърт, няма да повярваш, но от отдел „Киберпрестъпност“ на ФБР вече са засекли уебсайта. Опитваха се да разберат какво е това, когато им позвъних.

— Могат ли да помогнат?

— На линията съм с Мишел Кели, шефа на отдела. Можеш ли да направиш конферентен разговора?

— Разбира се. — Хънтър натисна необходимите бутони. — Готово. — Включи високоговорителите.

— После ще ви запозная официално — рече Бакстър.

— Засега — детектив Робърт Хънтър от специалния отдел „Убийства“, запознай се с Мишел Кели, специален агент и шеф на отдел „Киберпрестъпност“ на ФБР.

— Госпожице Кели — припряно каза Хънтър, — предполагам, че Денис ви е обяснил с какво си имаме работа. Можете ли да помогнете?

— Опитваме се, но засега само се сблъскваме с тухлени стени. — Гласът й беше женствен, но силен, на човек, който определено е свикнал да командва. — Онзи, който прави това, се е погрижил за всичко.

— Госпожице Кели, аз съм капитан Барбара Блейк, шеф на отдел „Обири и убийства“ на лосанджелиската полиция. Какво имате предвид под „погрижил се е за всичко“?

— Единият от триковете в арсенала ни е, че можем да затваряме всяко уеб предаване на територията на Съединените щати.

— Тогава затворете го.

Мишел Кели нервно се изсмя.

— Опитахме се, но пак се появи.

— Какво? Как?

— Не знам до колко разбирате от уебтехнологии и не искам да ви засипвам с технически термини, но IP адресът на сайта непрекъснато се променя.

— Както се прехвърля телефонно обаждане? — попита капитан Блейк.

— Точно така. Всеки нов IP адрес е използван сървър, който представлява огледален образ на истинския. Все едно гледаш нечие отражение в стая, пълна с огледала. Виждаш стотици еднакви образи, но не можеш да определиш откъде идва истинският образ. Разбирате ли ме дотук?

— Да.

— Добре. Сървърът използва изключително ниско време на живот, което диктува кога компютърът ви ще опресни свързаната със системата на имената на домейните информация.

— Извинете…

— Това означава, че компютърът ви постоянно иска от сървъра адреса на уебсайта и всеки път, когато го поправи, сървърът насочва компютъра ви към друго огледало. Затова дори ако успеем да го затворим, ще е без значение, защото сървърът ще покаже на компютъра ви същия уебсайт чрез друго огледало. Това е технически сложно, но означава, че онзи, който го прави, е адски добър закодировач, програмист с фантастични познания за киберпространството.

ЧАСОВНИК: 3:21,3:20,3:19…

ПОГРЕБАНА — 644.

ИЗЯДЕНА — 710.

— Регистрацията на името и домейна са в Тайван — продължи Мишел. — Това добавя още едно ниво на сложност в уравнението с неизвестните. Както вероятно знаете, след като Китайската народна република изяви претенции към островната държава, Съединените щати не признават Тайван като независима страна и това означава, че нямаме дипломатически отношения с тайванците.

— Как така толкова много хора намират уебсайта толкова бързо? — попита Гарсия. — Pickadeath.com не е адрес, който хората биха написали неволно.

— Вече проверихме това — отговори Мишел. — Той използва социалните мрежи. Откраднал е регистрациите на други хора и е поставил съобщение в някои много популярни страници в Туитър и Фейсбук. Тези страници са посещавани от неколкостотин хиляди души на ден. Хората виждат съобщението и ги обзема любопитство, затова влизат да проверят. Причината да гласуват сигурно е, защото мислят, че това не е реално. Вероятно го смятат за някакъв измамнически сайт или игра. — Мишел млъкна, за да си поеме дъх. — Освен това по света има много садисти. Някои от тях с удоволствие биха яли пуканки и пили бира, докато гледат как изтезават до смърт американски граждани. И ако им позволят да участват, още по-добре.