Крис Картър - Един по един

— Мили боже. Нима ядат човешка плът?

— Не. Никоя оса не яде човешка плът.

Барбара изглеждаше озадачена.

— Но жилото им е едно от най-болезнените ухапвания на насекоми в света — поясни Гарсия. — Все едно забиват осемсантиметрова игла с 300 волта електричество в плътта ти. Повярвайте ми, тези ужилвания са толкова болезнени, та имаш чувството, че откъсват парчета плът от тялото ти.

Не беше необходимо Хънтър да пита, защото изражението му красноречиво поставяше въпроса.

— В Бразилия има един много често срещан вид тарантулови оси, наречени Маримбондо — продължи да обяснява Карлос. — Има ги навсякъде. Когато бях малък, четири ме ужилиха и ме прибраха в болница. Едва не умрях. Болката продължава само няколко минути, но е непоносима. Може да изпаднеш в делириум. Не знам много за тях, но те стават агресивни само ако ги раздразниш. — Той посочи екрана. — Паниката на жертвата и размахването на ръце ги дразнят достатъчно. Най-добре е да лежиш неподвижно.

Хънтър и останалите знаеха, че това е невъзможно. Те не чуваха, но съзнаваха, че бръмченето само на една оса в затворен ковчег е достатъчно, за да изпълни повечето хора с безумен ужас. А при жената вече имаше стотина оси.

— Знам, че тарантуловите оси не могат да изяждат жив никого — добави Карлос, — но отровата от едно ужилване може да парализира тарантула. Ако човек бъде нападнат от цял рояк… — Той отново посочи екрана и поклати глава. — Вие ми кажете.

Жената на екрана беше престанала да се движи, парализирана от силната болка от ужилванията. Сега торсът й беше осеян с големи червени подутини. В стъкления ковчег сигурно имаше повече от сто и петдесет тарантулови оси, които жужаха около нея, но през тръбата влизаха още.

Лицето й също беше ужилено десетки пъти. Очите й се бяха подули толкова жестоко, че бяха почти затворени. Устните й също се бяха подули и бяха станали двойни, а лицето й беше напълно обезобразено, но все още не беше мъртва. Все още дишаше и с полуотворена уста си поемаше отсечено и накъсано дъх, докато тялото й потреперваше.

— Колко може да продължи това? — попита капитан Блейк, която нервно крачеше пред компютъра на Хънтър.

Никой не отговори.

Камерата показа в едър план лицето на жената, когато три тарантулови оси кацнаха на устните й и ги ужилиха отново, а после бавно се придвижиха към езика и изчезнаха в устата й.

Барбара не можеше да гледа повече и отмести очи, когато нещо започна да се преобръща в стомаха й. Тя се помъчи да не повърне в кабинета.

Няколко секунди по-късно от лявата ноздра на жертвата изпълзя тарантулова оса.

Всички мълчаха.

Жената най-после спря да диша.

След малко уебсайтът се изключи.

Обезпокоителното мълчание, което настъпи в стаята, се дължеше на смесица от тъга, безпомощност и гняв. Въпреки че уебсайтът беше изключен, очите на Хънтър, Гарсия и капитан Блейк все още бяха приковани в компютърния екран.

Мишел Кели и Денис Бакстър още бяха на телефона. Мишел заговори първа:

— Детектив Хънтър, следим трафика на сайта от самото начало. През няколко минути, докато беше онлайн, сайтът беше посетен от повече от петнайсет хиляди посетители.

— Повече от петнайсет хиляди души са гледали как умира горката жена? — недоверчиво попита капитан Блейк.

— Така изглежда — отвърна Мишел.

— Госпожице Кели — обади се Хънтър, — може ли да се срещнем? Ако е, необходимо, ще подам официална молба за съвместни действия между лосанджелиската полиция и ФБР, но бих искал да започнем колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се. Ще се включа и без официална молба. Случаят излиза извън границите на политиката на отделите. Екипът ми и аз ще направим всичко възможно, за да ви помогнем. Ще бъда в кабинета до късно, ако желаете да дойдете.

— Ще дойда. И благодаря за помощта.

Те прекъснаха разговора.

— Повече от петнайсет хиляди души? — повтори Барбара, все още стъписана. — Това нещо вече се е разчуло, Робърт. Няма как да го спрем. По-добре да се приготвим за майката на всички бури от лайна.

Мобилният телефон на Хънтър иззвъня. На екранчето се изписа непознат номер.

— Това сигурно вече са репортерите кръвопийци — каза капитан Блейк.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“ — изрече той.

— Казах ти, че ще бъде забавно — рече непознатият.

Хънтър трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди да натисне бутона на високоговорителя.

— И останаха почти две минути. — Мъжът се засмя. — Еха, това беше нещо друго, нали? Е, добре, тя всъщност не беше изядена жива, но повярвай ми, тези ужилвания са толкова болезнени, та имаш чувството, че остри зъби разкъсват тялото ти.