Крис Картър - Един по един

Хънтър бързо взе предавателя.

— Диспечер, обажда се детектив Робърт Хънтър от специалния отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция. Съвсем близо съм до моста. Приближавам се откъм източната страна — идвам по булевард „Уитиър“. Ще бъда там след десетина секунди. Има ли някаква информация за обекта?

— Прието за местоположението, близостта и времето на пристигане на моста, детектив Хънтър, но нямаме информация за обекта. Обадил се минувач, който забелязал обекта на перваза. На този етап не мога да предложа нищо. Съжалявам.

— Прието — отговори Робърт. — Сега поемам по моста и виждам обекта. Намира се на северния перваз в западния край на виадукта. Повтарям, обектът е на северния перваз в западния край на Виадукта на Шеста улица. Изпратете подкрепления — пожарна команда и психолог. Незабавно.

— Прието за подкрепленията и медицинската помощ, детектив Хънтър. Успех.

Робърт намали скоростта и спря колата в средата на моста, блокирайки движението в западната посока. Не го направи бързо. Нямаше изсвирване на гуми, нито блъскане на врати или резки движения, които биха влошили и без това вече изключително напрегнатото положение. Часовникът на таблото показваше 01:21.

Както Хънтър беше описал на диспечера, обектът стоеше на северния перваз в западния край на виадукта. Беше с гръб към Робърт, но вместо да гледа надолу към онова, което го чака, ако скочи, момчето гледаше напред в далечината, сякаш чакаше нещо или обмисляше промяна в намеренията си. Това беше добър знак.

Хънтър се придвижи бързо, но безшумно, опитвайки се да се промъкне колкото е възможно по-близо, без младежът да го забележи. Доближи се на четири метра, когато хлапето откъсна очи от мрака в далечината и се обърна.

Робърт спря и погледна момчето, опитвайки се да види очите му, и когато хлапето се обърна, се смрази за миг. В този момент детективът прокле липсата на информация за обекта. Не знаеше нищо за младежа, нито за вероятните мотиви, които са го завели на моста, готов да сложи край на живота си. Информацията щеше да го подготви по-добре за онова, което видя.

После прокле себе си, защото със или без предварителна информация един детектив от специалния отдел „Убийства“ в лосанджелиската полиция, особено такъв с докторска дисертация по анализ на престъпното поведение и биопсихология, би трябвало да бъде подготвен за всичко. Подготвен да очаква неочакваното, колкото и да е шокиращо.

По време на тази част от секундата на колебание Хънтър се ужаси, че лицето, очите, поведението, изражението му, всичко в него може да е издало изненадата му. Ако беше така, той знаеше, че шансовете му да убеди хлапето да слезе, вече са равни на нула.

Робърт се изненада, когато момчето най-после се обърна и го погледна, видя, че лицето му е обезобразено от дълбоки белези, сякаш беше хвърлен с лицето напред през няколко стъклени плоскости. Обезобразяването несъмнено привличаше съжалителни, изумени и дори отвратени погледи навсякъде, където отидеше младежът. Обезобразяване, заради което жестоките гамени го оскърбяваха с обиди и прякори. Обезобразяване, което нанасяше много по-дълбоки белези от видимите — психологически травми, способни да унищожат самочувствието и да хвърлят всеки в силна депресия. Обезобразяване, което би направило живота на всеки непоносим, да не говорим за един тийнейджър.

Ако Хънтър беше показал изненада, момчето, изглежда, не забеляза.

— Здравей — каза Робърт. Гласът му беше спокоен и сърдечен, но достатъчно силен.

Хлапето не отговори.

Той го изчака и попита:

— Имаш ли нещо против да се приближа още малко? Така ще бъде по-лесно да разговаряме.

— Предпочитам да не се приближаваш. — Лявата страна на устата на хлапето едва помръдваше. Робърт предположи, че раната, причинила големия белег, който изкривяваше устните на момчето, е срязала нерви и мускули и е парализирала част от устата и може би дори част от лицето. Гласът на младежа обаче беше силен и решителен.

— Добре — отговори Хънтър и вдигна ръце в жест, че няма проблем. — Ще стоя тук. — След кратко мълчание добави: — Казвам се Робърт.

Отговор не последва.

— Може ли да попитам как е твоето име?

Изминаха няколко секунди мълчание, преди хлапето да отговори:

— Брандън. — Той се поколеба за миг и добави: — Или можеш да ме наричаш изрод, Разсеченото лице, Белязания, или да измислиш нещо друго. Всички го правят.

Хънтър почувства, че неизмерима тъга изпълва сърцето му. Леко наклони глава и се опита гласът му да звучи бодро: