Крис Картър - Един по един

Направи разпечатка на сканираното изображение, сложи я на бюрото си и се замисли какво още да потърси. И после си спомни за камерата, която убиецът беше оставил в кофата за боклук в парка „Сити Хол“, и веднага направи връзката.

— Копеле.

Той бързо извади на екрана уеббраузъра и се замисли какви думи да напише в търсачката. Бързо реши да въведе изречение от четири думи. Резултатът се появи почти мигновено — шест милиона попадения за 0.36 секунди.

Тъй като беше използвал изречение с четири думи като критерий за търсене, търсачката първо бе открила и изредила комбинациите от всички думи заедно в реда, в който ги беше написал Хънтър. Тези резултати бяха първи в списъка. След като бяха свършили съчетанията от думите в определения ред, браузърът автоматично беше започнал да търси някоя от четирите думи или други комбинации с тях. Затова имаше толкова много попадения.

Щракна на първия резултат, който го заведе в специализиран уебсайт. Той прекара известно време там, като разглеждаше страниците и търсеше в архива, но не откри онова, което му трябваше.

Върна се на страницата с резултатите и опита втория линк. Отново претърси архива на сайта, но не стигна доникъде.

Повтори безрезултатния процес още осемнайсет пъти, докато най-после попадна на малко известен уебсайт. Странното беше, че щом началната страница на уебсайта се зареди на екрана, Робърт почувства тръпки по врата. Той се отърси от усещането и написа комбинация от ключови думи и дата в търсачката на сайта. Появиха се петнайсет файла. Търсачката не беше много добра и въвеждането на дата нямаше никакво значение. Той реши, че е най-лесно да провери всичките петнайсет резултата.

Не се наложи. Онзи, който търсеше, беше четвъртият.

Облегна се назад и потърка лицето си. Образите на екрана се сблъскаха със спомените в паметта му с абсурдна сила.

Файлът беше качен от някого, който се беше нарекъл МраченХХ1000. Робърт направи всичко възможно да открие истинската самоличност на човека, но не стигна много далеч и реши по-късно да се занимава с това.

През следващия час и половина извърши комбинирано търсене в интернет и във файлове, забранени за общата публика, до които имаше достъп като полицай, но и те не разкриха много.

Очите му се насълзиха от дългото взиране в екрана. Хънтър отиде до тоалетната и после си наля чаша силно кафе. Крачейки из стаята, той се замисли за всичко, което беше открил до този момент. Не беше малко, но много подробности все още липсваха. Нуждаеше се от помощ. Без да се интересува от късния час, взе мобилния си телефон и набра номера на Мишел. Тя отговори след третото позвъняване.

— Мишел, мой ред е да ти се извиня, че се обаждам толкова късно и извън работно време.

Тя се засмя.

— Терминът „работно време“ не се отнася за ФБР. Смяната ми започна в деня, когато ме наеха на работа, и ще свърши само след… — тя млъкна, сякаш пресмяташе — четирийсет и пет години.

— Дълга смяна.

— Ти ли ми го казваш? — отново се засмя тя. — Е, какво става?

Хънтър й разказа всичко, което беше открил до този момент, и й обясни какво търси. Мишел онемя.

— Мишел, на линията ли си?

— Мм… да. Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Добре. Ще видя какво ще мога да намеря и ще ти се обадя. Може да е късно… или рано. Зависи как ще го погледнеш.

— Няма да ходя никъде.

Мишел се обади малко преди шест сутринта. Най-после беше успяла да намери информацията, което бе поискал Хънтър, включително името на човека, представящ се в интернет като МраченХХ1000. В осем часа Робърт вече отиваше на спешно съвещание в стаята за инструктажи без прозорци в подземното ниво на Главното управление на полицията.

Помещението представляваше правоъгълна бетонна кутия и приличаше на старомодна гимназиална класна стая. Вътре бяха наредени шестнайсет маси в четири редици по четири. Първите се намираха на метър от дървения подиум отпред, зад който стоеше Хънтър. Вляво от него имаше прожекционен екран, а вдясно — голямо бяло табло, монтирано на триножник.

Гарсия и капитан Блейк седяха в двата края на първата редица, на отделни маси. По средата зад тях беше Мишел Кели, която бе казала на Робърт, че иска да участва. Двете последни редици бяха заети от екип на специалните части, осем силни мъже, всичките облечени с бронежилетки и черни дрехи. Напрегнатият и развълнуван шепот, който се носеше в стаята, утихна напълно, когато Хънтър се прокашля, за да изчисти гърлото си.