Крис Картър - Един по един

Погледна часовника си и реши, че все още не е готов да се върне вкъщи. Започна да шофира безцелно из града, без да търси нищо и без да се отравя в определена посока. Ярките неонови светлини и оживените улици в Западен Холивуд го накараха да се почувства малко пожизнен. Винаги беше приятно да гледа хора, които се усмихват, смеят се и се наслаждават на живота.

От там той кара на изток известно време, покрай езерото Ехо и бетонната грамада на стадиона на „Доджърс“, а после се насочи на юг през Централен Лос Анджелис. Изведнъж изпита желание да отиде на брега, да види океана и може би да повърви бос по пясъка. Обичаше морския бриз нощем. Напомняше му за родителите му и детството му. Едни по-щастливи времена. Хънтър зави на запад и се насочи към плажа в Санта Моника, като реши да не се движи по магистралите. Поне този път не бързаше за никъде.

Подмина завоя за моста на Четирийсет и пета улица и продължи по Саут Мишън Роуд. Познаваше улиците като апартамента, в който живееше, и не поглеждаше табелите, особено голямата над главата му.

И после се случи, подобно на своеволно домино, което изведнъж е загубило равновесие и плочките падат една върху друга, създавайки верижна реакция. Секунда по-късно, докато подсъзнанието му общуваше със съзнанието, в главата на Робърт прозвуча предупредителна аларма. След още една милисекунда мозъкът му изпрати сигнал до мускулите в тялото му чрез нервната система. В него като приливна вълна нахлу адреналин и Хънтър най-после удари спирачки. Колата му свърна наляво и после рязко спря по средата на пътя. Робърт извади късмет, че зад него нямаше друго превозно средство.

Той изскочи от колата с бързината на куршум. Дъхът секна в гърлото му, когато погледът му се съсредоточи върху големия зелен пътен знак, под който току-що беше минал. Умът му работеше с хиляди километри в час, търсейки спомени и опитвайки се да ги постави на местата им. Когато започна да си спомня, умът му раздели спомена на картини и той усети, че по гърба му полазват ледени тръпки.

— Не може да е това — промълви, но думите му нямаха голямо значение, защото колкото повече си спомняше, толкова повече се затвърждаваше убедеността му.

Всички улики, които им беше оставил убиецът, бяха реални.

Хънтър отиде право в кабинета си в Главното управление на полицията и веднага включи компютъра си. Първото, което забеляза, след като компютърът зареди, беше, че е получил имейл от Памела Хейс, редакторката на Кристина Стивънсън в „Ел Ей Таймс“. Имаше прикачен файл със статиите, които е написала Кристина, докато е работила в криминалната секция на вестника.

— Чудесно! — измърмори Робърт, но засега ги остави настрана. Знаеше, че скоро ще се върне към тях.

В момента държеше да намери стар файл за едно произшествие. Не си спомняше името на жертвата, нито точната дата, но беше сигурен за годината, и това би трябвало да бъде достатъчно. Той извади на екрана вътрешната търсачка на базата — данни с произшествия на лосанджелиската полиция и въведе годината, която си спомняше, вида на произшествието и името на полицая. Единственият резултат се появи след по-малко от секунда.

— Бинго! — усмихна се Хънтър.

Той щракна на линка и прочете доклада за произшествието.

Върна се на имейла на Памела Хейс и разархивира прикачения файл. Имаше общо двеста петдесет и девет репортажа, но също като с първия архив със статии, който беше получил преди няколко дни, нямаше опция за търсене, файловете съдържаха сканирани изображения на страниците от вестниците с публикуваните статии. Нямаше заглавия, само датите на публикуването, но този път не се налагаше да ги чете всичките. Сега знаеше коя дата търси. Видя я във файла с произшествията. Той бързо намери статията и я отвори.

Репортажът не беше много дълъг, само около петстотин и няколко думи. Имаше и четири снимки. Трите бяха с лошо качество, но четвъртата беше ясна и шокираща. Статията беше публикувана на втората страница на криминалната притурка на „Ел Ей Таймс“ от четвъртък преди две и половина години.

Самото заглавие накара Хънтър да затаи дъх и го принуди да го прочете два пъти. Нещата започнаха да придобиват ужасяващ смисъл.

Забележка в края на репортажа разкриваше как вестникът се е сдобил с трите снимки с лошо качество и той се задави за втори път.

— Не може да бъде — каза на глас в тихата стая. Думите му отекнаха около него. Зави му се свят от бързината, с която късчетата на ребуса се подредиха на местата си.