Крис Картър - Един по един

Тя не беше в състояние да помръдне.

— ОТРЕЖИ ПРЪСТИТЕ СИ! — Викът му беше толкова силен и изненадващ, че жената се подмокри. Звукът на гласа му отеква в стените и тавана сякаш цяла вечност.

По лицето й потекоха сълзи. Ръбовете на ножиците бяха толкова остри, че дори допирът до тях беше достатъчен, за да я порежат. Жената съзря капчица кръв, която оцветяваше кожата й около пръста.

— НАПРАВИ ГО! — силно и ядосано изкрещя мъжът.

Жената затвори очи и си пое дълбоко дъх.

Той се усмихна.

Тя хвърли ножиците на пода.

— Не мога, просто не мога. — Жената вдигна към лицето си треперещата си дясна ръка и се разрида. — Не мога. Не мога.

Мъжът се изсмя.

— Мислеше, че искам да те изнасиля, нали? — попита той и продължи, без да дочака отговор. — И затова каза, че ще направиш всичко каквото поискам. Реши, че трябва само да легнеш по гръб и да разтвориш крака. Да изтърпиш това чудовище да проникне в теб няколко минути. — Мъжът отново се появи в полезрението й. — Ако исках да те изнасиля, защо си мислиш, че се нуждая от разрешението или съдействието ти?

Жената не отговори. Риданията й се засилиш.

— Отпусни се — добави той. — Нямам намерение да те изнасилвам.

Съзнанието й беше изпълнено с агония и смут. Чувстваше се разголена и изгубена.

— Какво… ще правиш с мен? — отново заговори момиченцето в нея.

Мъжът пак се скри в сенките. Отговорът му дойде с шепот в дясното й ухо:

— Ще те убия.

Тя се задъха. Тялото й потрепери конвулсивно от страх.

Той се изсмя.

— Ако това те плаши… — Мъжът млъкна за ефект. — Почакай да видиш как ще го направя.

С настъпването на вечерта дъждът заваля силно, придружен от гръмотевици и светкавици над океана, а после се превърна в равномерен, досаден ръмеж. Бурята премина и температурата спадна с няколко градуса, придавайки на нощта неудобен хлад, абсолютно неприсъщ за град като Лос Анджелис.

До края на следобеда Хънтър и Гарсия бяха получили справките за телефонните разговори на Кристина Стивънсън и Итън Уолш. Бяха само за три месеца и никоя от двете жертви не се беше обаждала на другата през този период. Поне не по мобилните телефони. Робърт беше принуден да поиска нови справки, този път за една година назад, но щяха да ги получат най-рано след един ден.

Вместо да се прибере вкъщи и да прекара още една нощ борейки се с мислите и безсънието си, той реши отново да отиде в апартамента на Кристина Стивънсън. Със сигурност знаеше, че тя е била отвлечена от дома си, а местата на отвличане, като всяко друго местопрестъпление, винаги можеха да предложат повече, отколкото само физически доказателства. Робърт притежаваше дарба за тълкуването им и може би когато отидеше там сам, далеч от всякакви дразнители, щеше да види нещо, което е пропуснал.

Той стоя два часа в дома на Кристина, предимно в спалнята. Опита се да си представи какво се е случило в онази нощ и се постави на мястото на образите, които изплуваха в съзнанието му.

Хънтър застана зад завесата на цветя в спалнята на Кристина, където смяташе, че се е крил убиецът. Знаеше, че убиецът не я е нападнал веднага щом е влязла в стаята, защото дрехите й бяха на пода заедно с чаша и бутилка шампанско. Беше се почерпила сама. Съдейки по скъпото „Дом Руинар“, Кристина сигурно беше празнувала нещо. Вероятно статията й, която беше публикувана на първата страница на притурката в онази неделя.

Убиецът търпеливо я беше наблюдавал или бе чакал идеалния момент да нанесе удара си, или се беше наслаждавал на шоуто, докато жената се е събличала. При всички случаи моментът бе дошъл, когато тя се беше вмъкнала под леглото, за да вземе часовника си, предположи Робърт. Имаше чувството, че докато е била под леглото, Кристина е забелязала обувките на убиеца, когато се е криел зад завесата. И после всичко се беше случило за миг. Убиецът бързо я беше измъкнал изпод леглото и бе сломил съпротивата й. Най-вероятно той беше носил спринцовка с подходяща доза феноперидин. Кристина се беше борила с всички сили, беше ритала и крещяла. Следите от борбата се виждаха го цялата стая, но убиецът беше силен, а опиатът — още по-силен.

Въпреки че пресъздаде мислено сцената и педантично вървя из апартамента, Хънтър не откри нови улики, нищо, което да отговори на множеството въпроси, които се въртяха в главата му.

Той излезе от жилището на Кристина и дълго седя в колата си. Чудеше се какво да направи и дали ще се приближат до убиеца, преди да отнеме още един живот. А Робърт беше сигурен, че той ще убие отново.