Крис Картър - Един по един

— Мислиш, че той може да е бил източник на информация? — попита капитан Блейк.

Робърт леко повдигна рамене.

— Възможно е. Освен това я помолих да ми изпрати копия на всички репортажи, които е писала госпожица Стивънсън, докато е работела в криминалната секция.

— Криминалната секция? — попита Барбара.

— Кристина Стивънсън е работила девет месеца в криминалната секция. Знам, че е било отдавна, но пак искам да прегледам и тези статии. Би трябвало да ги получа по някое време днес.

Капитан Блейк започна да прелиства страниците на тефтерчето с телефоните на Итън Уолш.

— Ако търсиш името на първата жертва, Кевин Лий Паркър, няма го. Проверихме — каза Гарсия.

Тя спря и се замисли.

— Да, но това показва, че най-малко две от жертвите са се познавали. В град с население дванайсет и половина милиона души това не може да е случайно съвпадение. Убиецът не избира произволно жертвите си.

Първата й мисъл, след като най-после се свести, беше, че смъртта не е такава, каквато е очаквала.

След това, докато бавно възвръщаше сетивата си, жената осъзна, че смъртта все още не я е взела. И после дойде болката — нахлувайки в нея като свръхдоза наркотик. Имаше чувството, че всяка кост и всеки мускул в тялото й са пребити и изкривени. Главата й пулсираше толкова ожесточено, че й беше трудно да диша. Усещаше как кръвта й бучи в ушите с такава сила, че й се струваше, че тъпанчетата й ще се спукат. Жената бавно изстена, докато се опитваше да намери сили отново да отвори очи.

И тогава пак чу гласа му и звукът му изпрати ударна вълна на страх през всеки атом в тялото й.

— Не се бори. Не мърдай. Опитай да се отпуснеш. — Тонът му беше спокоен, безчувствен и безтелесен.

Тя не можа да сдържи вика си.

Мъжът чакаше.

Жената се помъчи да примига и да отвори очи, мислейки си да не изпада в паника, но страхът вече я беше обвил като плащаница. Задушаваше се.

Той заговори отново:

— Поеми си дълбоко дъх и се опитай да запазиш спокойствие.

Тя се задъха.

— Знам, че си уплашена. Разбирам, че ти е трудно в момента, но дишай и скоро паниката ще премине.

Жената се помъчи да направи каквото й казаха.

Най-после успя да отвори очи и се огледа наоколо, но в стаята цареше сумрак. Единствената светлина идваше от ужасно слаба лампа в далечния ъгъл. Въздухът беше спарен, натежал от миризмата на старо сено, дезинфектант и нещо друго, което тя не можа да определи, нещо сладникаво и противно. Не виждаше мъжа, но чуваше дишането му и чувстваше потискащото му присъствие.

Жената постепенно осъзна, че не може да помръдне. Седеше на някакъв тежък, твърд и неудобен стол с висока облегалка. Китките и глезените й бяха завързани за стола. Торсът и главата й не бяха завързани и това й позволяваше да извива тялото си настрана. Тя го направи — първо наляво и после надясно, опитвайки се да огледа по-добре помещението. И тогава видя, че е гола.

Изведнъж я обзе отчаяние колко е уязвима, разголена и крехка. Искаше де продължи да се владее и да покаже сила и решителност, но в момента страхът печелеше битката и жената неволно се разплака.

— Не правиш каквото ти казах — чу се отново студеният глас на мъжа.

Тя не можеше да сподави риданията си. Почувства, че очите й се пълнят със сълзи, и ги стисна, за да ги прогони.

„Бъди силна“ — каза вътрешният й глас.

Някъде беше чела, че изнасилвачите се възбуждат от страха, от покорството на жертвата, но тази мисъл я уплаши още повече и несигурността какво ще стане по-нататък я парализира. Първите думи, които се отрониха от устата й, сякаш бяха изречени от малко дете.

— Моля те, не ме наранявай! — с треперещ глас каза жената. — Моля те, пусни да си вървя!

Мълчание.

Следващите думи се изплъзнаха от устата й, без да се замисли:

— Ще направя всичко каквото искаш. Моля те, пусни ме да си вървя!

Мъжът не отговори.

— Моля те… — В миг на отрезвяване от страха тя осъзна колко безполезно са прозвучали двете думи. — Кажи ми какво искаш от мен. — Умът й трескаво потърси възможни отговори на този въпрос, но жената положи усилия да прогони страшните образи, които въображението й си представи.

Мъжът бавно изпусна дъха си и тя усети движението му.

Той излезе от сенките и за пръв път се появи в периферното й зрение. Жената обърна глава към него и въпреки различните дрехи веднага го позна. Мъжът, с когото беше разговаряла в супермаркета и на когото по-късно бе помогнала на паркинга. Но добродушната усмивка, стеснителната личност и добрите очи бяха изчезнали. Той изглеждаше по-висок, по-силен и заплашителен. Сега лицето му беше ъгловато и сурово.