Крис Картър - Един по един

Когато стигна до края на пътеката, спря, обърна се и въздъхна разочаровано. Бръкна в джоба на панталоните си, стисна парите, които имаше, извади ги и отново ги преброи. Нямаше много, само колкото да купи няколкото неща, които беше намислил. Едното беше плод, ако само можеше да реши какъв. Мъжът пъхна парите в джоба си и бавно се върна по пътеката. Привлекателна жена, която наближаваше трийсетте, внимателно избираше портокали и ги пускаше в прозрачен найлонов плик. Мъжът спря до нея и след няколко секунди колебливо протегна ръка да вземе един.

— Превъзходни са — въодушевено каза жената.

Мъжът се усмихна стеснително.

— Купих няколко онзи ден — продължи жената. — И те бяха най-сладките портокали, които съм яла от много дълго време.

— Наистина ли? — попита той и заинтригувано погледна портокала в ръката й.

— Уверявам ви. — Тя го погледна и си помисли, че мъжът има добри очи. — Все едно са напоени със захар или мед. Трябва да ги опитате.

Решението беше взето.

Мъжът се усмихна и кимна щастливо.

— Добре, тогава ще ги опитам. — Сложи два портокала в кошницата си. Можеше да си позволи само два.

Няколко минути по-късно успя да купи всички неща, които беше набелязал. Доволен от себе си, той излезе от супермаркета, носейки всичко в кафяв хартиен плик. Когато стигна до сумрачния паркинг, мъжът спря. Огледа се наляво и надясно, опитвайки се да реши накъде да тръгне. Докато се обръщаше да поеме надясно, дъното на кафявия плик, който носеше, се скъса. Покупките се разпиляха на земята в краката му. Двата портокала, които си беше купил, се търкулнаха в различни посоки.

— По дяволите! — прошепна той и запълзя след първия портокал като котка след топка за тенис. Най-после успя да го вземе и бързо се обърна да потърси втория. Забеляза го точно когато щеше да се скрие под спрял джип. Изневиделица се появи крак и го спря.

Мъжът вдигна глава и видя жената, която беше срещнал до портокалите в супермаркета. Тя се наведе и взе плода от земята.

— Този ли е беглецът? — усмихна се жената.

Мъжът я погледна и после отправи взор към скъсания плик и останалите покупки на земята.

— Много е неприятно, когато това се случи, нали? — каза тя. — Не мога да повярвам, че в този супермаркет все още използват хартиени пликове. За нищо не стават и не са много добри за околната среда.

Мъжът не знаеше какво да каже, затова замълча и свенливо започна да събира нещата си.

— Дайте да ви помогна. — Жената събра половината покупки, сред които бурканче кафе. — Имате късмет, че не се е счупило.

Мъжът кимна и си помисли, че е извадил късмет и че не е избрал ябълки вместо портокали, защото със сигурност щяха да се натъртят.

— Благодаря — най-после измънка той, опитвайки се да вземе нещата, които тя беше събрала.

— Няма защо. Мога да ви помогна. С кола ли сте?

Мъжът кимна.

— Ей там е. — Той посочи към автомобила си, който беше по-нататък на паркинга.

— Наблизо ли живеете? — попита жената, когато тръгнаха към колата му.

— Не много далеч. А вие?

— През две преки.

Мъжът кимна.

— О! — възкликна той след няколко секунди, сякаш осъзна нещо. — Искате ли да ви закарам?

Тя се усмихна отново.

— Не. Колата ми е паркирана тук. Джипът, под който едва не се търкулна портокалът ви. Но благодаря за предложението.

Стигнаха до колата на мъжа, той я отключи и отвори задните врати.

— Може да сложите всичко на задната седалка, ако нямате нищо против.

— Разбира се — отвърна жената.

Докато тя слагаше покупките, единият портокал падна на пода. Жената бързо се наведе вътре в колата, протегна ръка и успя да го спре, преди да се скрие под шофьорската седалка.

„Този определено е беглец“ — помисли си тя.

Жената изведнъж почувства нечие присъствие. Леко изви тяло и погледна през дясното си рамо. Мъжът стоеше зад нея. Добродушният израз в очите му се беше заменил с нещо по-мрачно. Той се усмихна по начин, който я уплаши. Когато заговори, гласът му също прозвуча различно — спокоен, но с хладен тон, който изкара въздуха от белите й дробове.

— Никой ли не ти е казвал да не разговаряш с непознати?

Следващото утро донесе със себе си първия есенен проливен дъжд. Небето беше потъмняло от черни облаци и дневната светлина губеше битката да си пробие път през тях. От север повяваше остър вятър.

За Хънтър, Гарсия и капитан Блейк денят започна със съвещание, проведено в кабинета на двамата детективи. Никой от тримата, изглежда, не беше спал много през нощта.