Крис Картър - Един по един

— След като медиите призоваха хората да се обадят, ако имат някаква информация, получаваме обаждания цял ден — поясни Перес. — Както се очакваше, повечето са откачалки, търсачи на внимание или хора, които не са сто процента сигурни, с изключение на един.

— Продължавай.

— Преди два часа се обади човек на име Паоло Джирардели. Има пицария в Норуок. Аз говорих с него. Той беше абсолютно сигурен, че мъжът на снимката, която беше публикувана във вестниците днес, е един от сервитьорите му — Итън Уолш. Не е ходил на работа от два дни и не отговаря на телефона си. Господин Джирардели е един от онези горди италианци, които имат снимки в рамки на всичките си служители, окачени на стена в ресторанта му. Той ми изпрати снимката на Итън Уолш и аз ти я препращам.

Хънтър отвори имейла и първият от трите прикачени файла — цветна снимка на трийсетинагодишен мъж с овално лице, топчест нос, закръглени бузи, тънки вежди и къса черна коса. Двамата с Гарсия мълчаливо се втренчиха в мъжа и инстинктивно, макар че не беше необходимо, погледнаха за справка разпечатката, която показваха по улиците от няколко часа. Не изпитваха съмнения.

— Той е — заяви Карлос. — Или негов близнак.

— Итън Уолш няма братя или сестри — заяви Перес. — Проверих го. Данните са във втория прикачен файл. Оказва се, че той е бил експертен компютърен програмист.

— Бил е експертен компютърен програмист? — възкликна Гарсия.

— Точно така.

— Защо един експертен компютърен програмист е работел като сервитьор в пицария в Норуок?

— Ако отворите втория прикачен файл, ще видите официалния ни доклад за Итън Уолш — отвърна Перес и Хънтър щракна на файла. — Третият прикачен файл съдържа няколко статии за него, които намерих в интернет. Те ще ви дадат по-ясна представа защо се е отказал от програмирането на видеоигри.

— Страхотна работа, Марио — похвали го Робърт, докато бързо преглеждаше списъка с фактите. — Можеш ли да продължиш да търсиш и да изровиш всичко, което можеш, за Итън Уолш?

— Вече работя по въпроса. Докато се върнете тук, ще имам повече информация.

— Благодаря. — Хънтър затвори.

Регистрираният адрес на Итън Уолш беше като наемател на апартамент в жилищен блок в Белфлауър, първият квартал на запад от Норуок. В забележка най-отдолу в имейла пишеше, че за да бъде сигурен, детектив Перес се е свързал с полицейския участък в Белфлауър и ги е помолил да изпратят патрулна кола да почукат на вратата на Итън Уолш, но никой не отворил.

Списъкът с фактите съдържаше и името, адреса и телефонния номер на хазяина на Итън Уолш — господин Станислав Рубен. Хънтър веднага му се обади. Господин Рубен му каза, че след час може да се срещнат в апартамента на квартиранта му.

Хънтър и Гарсия стигнаха в Белфлауър в Южен Лос Анджелис точно когато слънцето залязваше над Венис Бийч. Блокът, в който беше живял Итън Уолш, беше стара и мръсна тухлена сграда, крайно нуждаеща се от ремонт, която се намираше в края на невзрачна улица.

Господин Станислав Рубен, хазяинът на Итън, посрещна детективите на входа на сградата. Той определено имаше съмнителен вид, зле ушити дрехи, сипаничаво лице и устни, белязани с белег. Гърленият му глас звучеше като от филм на ужасите.

— Помислих си, че мъжът, когото видях във вестника тази сутрин, изглежда много познат — каза Рубен, след като двамата детективи се представиха. — Заподозрях, че може да е някой от квартирантите ми, но не бях сигурен. Имам много квартиранти и ги виждам само един-два пъти в годината. Повечето ми изпращат чекове няколко месеца предварително. Така ми е по-лесно.

— Така ли плащаше наема си господин Уолш? — попита Гарсия.

— Да — усмихна се господин Рубен, показвайки развалените си зъби.

— От колко време ви беше квартирант?

— Сравнително отскоро. Само от шест месеца. Изглеждаше добър човек. Тих, нямаше оплаквания… — Мъжът почеса лявото си ухо два път — Той е, нали? Мъжът, който е бил убит по интернет? Това е бил моят квартирант, господин Уолш, нали? — Той говореше развълнувано.

— Не можем да бъдем сигурни на този етап — отговори Карлос.

— Мислите ли, че ще ми вземат интервю по телевизията? — Вълнението нарасна. — Никога не са ме давали по телевизията.

— Това не е толкова лошо — отбеляза Гарсия и посочи сградата. — Ще влезем ли?

Хазяинът отключи и тримата влязоха вътре. Тясното пространство вонеше на котешка пикня, примесена с още някаква парлива миризма.

Карлос сбърчи нос, докато бързо оглеждаше сумрачното преддверие, сякаш очакваше да определи източника на смрадта.